Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 50

Бе обещал на Чувек да се опита да разработи някаква практическа психоистория, ала тогава това представляваше обещание на ума, не на чувствата. Сега му се струваше, че ако се наложи, ще пипне психоисторията за самото й гърло, за да я направи практична. Вероятно и това се дължеше на Дорс Венабили.

А дали Чувек не бе разчитал именно на нея? Селдън реши, че е напълно възможно журналистът да излезе изключително забележителна личност.

19

Клеон Първи бе приключил вечерята, която за нещастие беше официално държавно мероприятие. Това означаваше, че се налагаше да я прекара в разговори с различни официални лица — без да ги познава, нито дори да е чувал за тях — използвайки предварително обмислени фрази, предназначени да поласкаят всеки поотделно и така да подсилят лоялността му към короната. Също така означаваше, че храната стигаше до него вече хладка и изстиваше още повече, преди той да успее да я изяде. Трябваше да намери някакъв начин за избягване на такива досадни изживявания. Може би като първо хапне заедно с един-двама близки приятели, с които да се отпусне, а сетне присъства на официалната вечеря, където просто ще бъде сервиран като вносна круша. Той обичаше круши. Само че дали така нямаше да обиди гостите, които сигурно ще възприемат отказа на императора да яде с тях като преднамерено оскърбление?

Разбира се, в това отношение жена му беше безполезна, тъй като присъствието й би дозасилило неговата злочестина. Беше се оженил за нея, защото произхождаше от могъща дисидентска фамилия и можеше да се очаква, че в резултат от брачния съюз семейството ще сложи под сурдинка дисидентството си, въпреки че Клеон искрено се надяваше поне тя да не го направи. Бе напълно съгласен да я остави да си живее живота в нейните покои, като се изключат необходимите за зачеването на наследник усилия, тъй като, да си кажем правичката, той не я харесваше. И след като наследниците вече бяха налице, можеше изцяло да я игнорира.

Задъвка един от шепата лешници, които бе пъхнал в джоба си на ставане от масата, и извиси глас:

— Демерцел!

— Сир?

Първият министър винаги се появяваше веднага щом Клеон го повикаше. Дали непрекъснато се навърташе около вратата или се приближаваше, защото инстинктът на подчинението някак си го предупреждаваше за възможно в близките минути призоваване, но се появяваше, а именно това, лениво си помисли Клеон, е важното. Разбира се, имаше и случаи, когато се налагаше Демерцел да отпътува по имперски дела. Императорът мразеше тези отсъствия. Те го караха да се чувства неспокоен.

— Какво стана с онзи математик… забравил съм му името?

Демерцел, който положително знаеше кого има предвид императорът, но може би искаше да провери докъде се простира паметта му, запита:

— Кой математик имате предвид, сир?

Клеон нетърпеливо махна с ръка.

— Предсказателя. Онзи, дето дойде да ме види.

— За когото изпратихме да го доведат?

— Добре де, изпратихме. Той нали дойде да ме види. Доколкото си спомням, смяташе да се погрижиш за него. Уреди ли нещата?