Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 223

Все пак посрещачките се изхитриха да се поклонят благопристойно, а после се извъртяха настрани и ги поканиха с жест вътре — в идеален синхрон и с грижливо поддържана симетричност (дали пък не репетираха тия неща?). Ясно бе, че трябва да влязат.

Тримата се озоваха в едно импозантно помещение, отрупано с мебели и декоративни предмети, чието предназначение Селдън не проумяваше напълно. Подът беше светъл, пружиниращ и сякаш луминесцираше. С известен смут той забеляза, че краката им оставяха прашни следи по него.

В тоя миг се отвори някаква вътрешна врата и в помещението влезе още една жена. Бе определено по-възрастна от другите две (които бавно се приведоха, щом тя се появи, като кръстосаха симетрично крака, така че Селдън се учуди как още могат да пазят равновесие. Очевидно професията им изискваше усилени упражнения.)

Зачуди се също дали и от него не се очаква да покаже някаква ритуализирана форма на уважение, но тъй като нямаше и най-слаба представа в какво би могла да се изразява тя, просто леко склони глава. Дорс си остана изправена и, както му се стори, стойката й придоби известна отсянка на надменност. Рейч се озърташе с отворена уста във всички посоки и като че ли изобщо не забеляза дамата, която бе влязла току-що.

Тя беше пълничка — не дебела, но приятно пухкава. Носеше косата си досущ като по-младите, а и роклята й бе в същия стил, само че далеч по-богато украсена — дори прекалено за естетическите схващания на Селдън.

Личеше си, че е на средна възраст и в косата й вече имаше сиви нишки, ала трапчинките на бузите й придаваха доста младежки вид. Светлокафявите й очи бяха весели и като цяло тя изглеждаше по-скоро майчински покровителствена, отколкото възрастна.

— Как сте всички? — запита жената. (Не показа никаква изненада от присъствието на Дорс и Рейч, а с лекота ги включи в приветствието си.) — Чакам ви от известно време. Вие сте доктор Хари Селдън, с когото исках да се срещна. Вие, предполагам, трябва да сте доктор Дорс Венабили, тъй като ми докладваха, че му правите компания. Боя се, че не познавам този млад човек, но се радвам да го видя. Само че нека не си губим времето в приказки, тъй като съм уверена, че първо бихте желали да отдъхнете.

— Както и да се изкъпем, мадам — натърти Дорс. — И тримата бихме искали да вземем по един хубав душ.

— Да, разбира се — отвърна жената — а също и да си смените дрехите: Особено младежът. — И тя погледна Рейч без никаква следа от неодобрението, което бяха демонстрирали младите жени.

— Как се казваш, момчето ми? — попита дамата.

— Рейч — отговори малкият билиботънец с твърде приглушен и смутен глас. И добави сякаш експериментално: — Господарке.

— Какво съвпадение! — възкликна жената с блеснали очи. — Може би е предзнаменование. Моето собствено име е Рашел. Не е ли странно?… Хайде, елате да се погрижим за всички вас. После ще имаме много време да вечеряме и да си поговорим.

— Почакайте, мадам — каза Дорс. — Мога ли да попитам къде се намираме?

— Што, скъпа! И моля, когато започнете да се чувствате по-приятелски настроена, наричайте ме Рашел. Винаги предпочитам да се държа неофициално.