Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 219

Сержантът застина. Явно разбираше колко опасно е да се разправяш с някой възбуден дванайсетгодишен младок с мощно оръжие в ръцете.

Селдън също не се чувстваше по-спокойно.

— Внимавай, Рейч — бързо каза той. — Махни пръста си от контакта.

— Няма да му дам да ми скочи!

— Няма да ти скочи. Сержант, моля ви, не мърдайте. Дайте да си изясним нещо. Казали са ви да ме отведете оттук. Така ли е?

— Така е — отвърна другият. Очите му като че ли бяха малко нещо изцъклени и не изпускаха нито за миг Рейч (чиито очи също не изпускаха нито за миг сержанта).

— Но не са ви казали да отведете някого другиго, нали?

— Да, докторе, не са ми казали — твърдо отвърна Телъс. Виждаше се, че дори заплахата от невронния камшик не бе в състояние да го накара да шикалкави.

— Чудесно, а сега ме слушайте внимателно. Казали ли са ви да не взимате никого другиго?

— Аз просто…

— Не, не. Слушайте, сержант. Има разлика. Да не би да са ви наредили „Отведи доктор Селдън!“? Това ли беше цялата заповед — без да се споменава никой друг — или тя беше по-конкретна. Да не би да са ви казали: „Отведи доктор Селдън и не взимай никого другиго!“?

Сержантът превъртя въпроса в главата си и рече:

— Казаха ми да взема вас, доктор Селдън.

— Значи не е станало дума за никакви други хора под една или друга форма?

Пауза.

— Не.

— Не са ви казали да вземете доктор Венабили, но и не са ви казали да не я взимате. Така ли е?

Пауза.

— Да.

— Значи можете и да я вземете, и да не я вземете — както ви изнася?

Дълга пауза.

— Предполагам.

— Добре, сега да се върнем на Рейч, тоя млад приятел, който е насочил невронен камшик към вас — вашия невронен камшик, ако си спомняте — и много му се ще да го използва.

— Йеха-а! — викна Рейч.

— Недей още, момче — строго го погледна Селдън. — Та значи, на него много му се ще да го употреби, а освен това тук е доктор Венабили, която владее двата си ножа до съвършенство, и най-накрая съм и аз, който пък мога, ако получа тази възможност, да ви потроша адамовата ябълка с една ръка, така че никога повече да не проговорите нормално, а само да шепнете. Е, искате ли да вземете доктор Венабили, или не? Заповедта ви позволява да направите и едното, и другото.

И сержантът каза със съкрушен глас:

— Ще взема жената.

— И Рейч?

— И момчето.

— Добре. Имам честната ви дума като войник — че ще направите това, което току-що казахте.

— Имате честната ми дума на войник — съгласи се сержантът.

— Хубаво. Рейч, дай му пистолета. Хайде. Не ме карай да чакам.

Хлапето, застинало в нещастна гримаса, погледна към Дорс, която се поколеба и бавно му кимна. На лицето й се изписа същото кисело изражение, както на неговото.

Рейч подаде пистолета на сержанта и промърмори:

— Те ме изработиха, едро… — последните му думи не се разбраха.

— Прибери си ножовете, Дорс — каза Селдън.

Тя тръсна глава, но все пак ги прибра.

— Е, сержант? — попита математикът.

Телъс погледна невронното си оръжие, сетне учения и рече:

— Вие сте почтен човек, доктор Селдън, така че моята честна дума важи. — И с отривисто движение постави пистолета в кобура.