Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 213

Селдън вдигна все още стенещия Рейч и го притисна до себе си. Обърна се към Джайрад Тайсалвър и рече:

— Навън има хора. Побеснели хора. Ще ги извикам тук и те ще потрошат всичко, което притежаваш. И стените ще потрошат. Ако не искаш да ти се случи такава случка, вдигни оръжията и ги хвърли в съседната стая. Бързо! Накарай жена ти да ти помогне. Следващия път ще си помисли, преди да се оплаква от невинни хора. Дорс, този на пода някое време няма да е в състояние да направи нищо. Обезвреди другия, но без да го убиваш.

— Правилно — съгласи се спътничката му и като обърна ножа си, цапардоса здравата Астинуолд с дръжката по черепа. Онзи се свлече на колене.

— Мразя да правя такива неща — с гримаса на отвращение каза тя.

— Те стреляха по Рейч — припомни й Селдън, опитвайки се да прикрие собственото си неприятно усещане от случилото се.

Бързо напуснаха апартамента и когато се озоваха на улицата, откриха, че тя е пълна с хора — кажи-речи само мъже — които нададоха рев, щом ги видяха да се появяват. Тълпата ги обгради, заливайки ги с мирис на недотам добре измити човешки тела.

— Къде са пагоните? — викна някой.

— Вътре — също тъй пронизително изкрещя Дорс. — Оставете ги на мира! Сега са безпомощни, но ще получат подкрепление, така че бързо се измъквайте оттук.

— Ами вие? — обадиха се една дузина гърла.

— Ние също се измъкваме. Няма да се върнем.

— Аз ще се погрижа за тях — изпищя Рейч, като се освободи от ръцете на Селдън и се изправи на крака, търкайки енергично рамото си. — Мога да вървя. Пуснете ме да мина!

Тълпата му направи път и той ги подкани:

— Гу’сине, ’спожо, елате с мен. Бързо!

Няколко дузини мъже придружиха групичката по булеварда, а сетне Рейч изведнъж кривна встрани и измърмори:

— Влизайте тук, авери. Ще ви закарам на едно място, дет’ никой никогиш няма да ви намери. И Даван сигур не го знае. Единствената беля е, че ще трябва да минем през каналните нива. Там дори дяволът не мож’ ни видя, но понамирисва — чактисвате ли?

— Предполагам, че ще го преживеем — промърмори Селдън.

Заслизаха по една тясна спираловидна рампа. Отдолу, сякаш за да ги приветстват, се надигнаха тежки миазми.

79

Рейч наистина им намери скривалище. За целта трябваше да се изкатерят по металните пръстени на една стълба, след което се озоваха в голямо, прилично на плевник помещение, чието предназначение така и не успяха да отгатнат. Беше пълно с оборудване — обемисто и нефункциониращо, а ролята му си оставаше загадка. Помещението бе относително чисто. Прах нямаше — във въздуха се усещаше постоянно течение, което явно пречеше тя да се слегне и, много по-важно, като че ли поотслабваше миризмата.

Момчето изглеждаше доволно.

— Не е ли гот? — попита. Сегиз-тогиз все още потриваше рамото си и колчем натиснеше по-силно, примигваше.

— Можеше и да е по-зле — призна Селдън. — Знаеш ли за какво се използва това място?

Рейч повдигна рамене или, по-скоро, накани се да го стори, но пак присви очи.

— Не знам — отвърна той, а сетне добави с известна доза перчене: — К’во ме е еня?