Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 191

70

— Хари, интервюто не беше особено дълго — отбеляза Дорс.

— Знам. Обстановката ми се видя ужасно неприятна и имам чувството, че не научих достатъчно. Удивително е колко преувеличават тия народни приказки.

— Какво имаш предвид под „преувеличават“?

— Микогенците населват своята Аврора с хора, които живеят с векове, а даляните — своята Земя с човечество, което е живяло милиони години. И едните, и другите говорят за робот, който пък живее вечно. Все пак това кара човек да се позамисли.

— След като става дума за милиони години, значи има място за… Чакай! Къде отиваме?

— Майка Рита каза да вървим в тази посока, докато стигнем зоната за отдих, сетне при знака „Булевард“ да тръгнем наляво и да продължим все по знаците. Минахме ли някаква зона за отдих на идване?

— Може би се движим по друг маршрут. Не си спомням такава зона, но пък и не следих пътя. Държах под око хората, край които минавахме и…

Гласът й замря. Коридорът пред тях се разширяваше и от двете страни.

Селдън си спомни. Бяха минали оттук. Ей там, край двете стени на коридора, на самия под се въргаляха чифт пълни с мишки матраци.

Само дето нямаше никаква нужда на влизане Дорс да наблюдава минувачите. Минувачи просто нямаше. Затова пък пред себе си, в зоната за отдих, видяха група доста едри за даляни мъже с щръкнали мустаци и голи мускулести ръце, които лъщяха на жълтеникавото вътрешно осветление.

Ясно бе, че чакаха Външните. Почти автоматично двамата се заковаха на място. За миг-два живата картина се задържа неподвижна. После Селдън бързо погледна назад. Бяха се появили още няколко души.

— Пипнаха ни — процеди той през зъби. — Не трябваше да ти позволявам да дойдеш, Дорс.

— Напротив. Точно затова съм тук… само че дали си струваше да се срещнеш с майка Рита?

— Ако се измъкнем, значи си е струвало.

Бавно тръгна напред и с твърд глас каза:

— Може ли да минем?

Един от мъжете пристъпи на свой ред. И той като Селдън беше метър и седемдесет и пет, но с по-широки рамене и далеч по-мускулест. Все пак е малко шишкав в кръста, отчете ученият.

— Аз съм Марон — рече онзи със самодоволно подчертаване на думата, сякаш името му трябваше да означава нещо, — и съм дошъл да ви кажа, че в нашия район не обичаме Външни. Искаш да влезеш — добре, само че ако искаш да излезеш, ще трябва да платиш.

— Хубаво. Колко?

— Всичко, което имаш. Вие, богатите Външни, нали сте с кредитни плочки? Просто ми ги дайте.

— Не.

— Няма смисъл да казваш „не“. Ще ги вземем.

— Не можете да ги вземете, без да ме убиете или нараните, а те няма да действат без моя гласов отпечатък. Нормалния ми гласов отпечатък.

— Не е така, гу’сине — виждаш ли колко съм вежлив — можем да ви ги вземем, без да ви нараним кой знае колко.

— И колцина от вас, едрите здравеняци, ще са нужни за това? Девет? Не! — Селдън бързо ги преброи. — Десет.

— Само един. Аз.

— Без чужда помощ?

— Само аз.

— Ако останалите се поразстъпят и ни освободят място, бих искал да видя как ще се справиш.

— Ти нямаш нож, гу’сине. Искаш ли да ти дадем?