Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 189

Около очите си обаче имаше фини гъши лапки и когато се усмихнеше, както направи, щом ги видя, по цялото й лице плъзваха още бръчици. А и се движеше с мъка.

— Влизайте, влизайте — рече тя с напевен висок глас и се вгледа в посетителите си така, сякаш зрението й бе започнало да отслабва. — Чужденци… дори Външни. Права ли съм? Нямате транторски мирис.

На Селдън му се прииска да не бе споменавала за мирис. Апартаментът, който бе претъпкан и осеян с разни дребни предмети, всички до един избелели и прашни, вонеше на храна, намираща се в начален стадий на гранясване. Въздухът бе толкова тежък и лепнещ, че ясно си представи как след като излезнат, дрехите му здравата ще миришат.

— Права си, майко Рита — отвърна той. — Аз съм Хари Селдън от Хеликон. Моята приятелка е Дорс Венабили от Сина.

— Така-а — проточи жената, докато се оглеждаше за някое незаето местенце на пода, където да ги покани да седнат. Не можа обаче да намери нищо подходящо.

— Ние предпочитаме да стоим, майко — обади се историчката.

— Какво? — тя се втренчи в Дорс. — Трябва да говориш по-енергично, чедо. Слухът ми вече не е както когато бях на твоите години.

— Защо не използваш слухов апарат? — повиши глас Селдън.

— Няма да помогне, гу’син Селдън. Изглежда нещо нервът не е наред, а нямам толкова пари, че да го ремонтират. Дошли сте да научите бъдещето от старата майка Рита, нали?

— Не съвсем — каза ученият. — Дойдохме да научим миналото.

— Отлично. Толкова е изморително да решиш какво искат да чуят хората.

— Сигурно си е истинско изкуство — подсмихна се Дорс.

— Изглежда лесно, но човек трябва да е много убедителен. Аз си заработвам платата.

— Ако имаш кредитна комуникация — предложи Селдън — ще ти платим разумна цена, стига да ни разправиш за Земята, без изобщо да се напъваш да се нагодиш към онова, което ни се ще да чуем. Ние искаме просто истината.

Старата жена, която влачеше крака из стаята, като донагласяше нещата тук и там, сякаш за да направи всичко по-привлекателно за важните посетители, спря на място.

— Какво искате да знаете за Земята?

— Ами, като начало — какво представлява.

Старицата се обърна и сякаш се загледа в далечината. Когато заговори, гласът й беше нисък и уверен.

— Един свят, една много стара планета… Тя е забравена и изгубена.

— Това не е част от историята — обади се Дорс. — Туй и ние го знаем.

— Тя идва отпреди историята, чедо — важно наблегна майка Рита. — Земята е съществувала в зората на Галактиката, че и преди зората. Била е единственият свят. Няма друг с човечество. — И убедено закима.

— Знаеш ли някое друго име за нея — Аврора например? — попита математикът.

Лицето на майка Рита се смръщи.

— Къде си чул това?

— По време на своите странствания. Веднъж ми разправяха за един стар, забравен свят, наречен Аврора, на който хората живеели в първобитен мир.

— Това е лъжа. — И тя избърса уста, сякаш за да премахне вкуса на току-що изреченото. — Туй име, дето го каза, не трябва никога да се споменава освен като обиталище на Злото. То е било началото му. Земята била сама, докато не дошло Злото заедно със своите сестрински светове. Злото едва не я унищожило, но тя го нападнала и разбила с помощта на герои.