Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 178
Айзък Азимов
Амарил, за когото бе слабо да се каже, че изглеждаше поуплашен, кимна.
Математикът извади няколко листа.
— Откъде ти хрумна туй? — и пръстът му пробяга по един ред от някакво доказателство.
Топлякът го погледна, намръщи се и потъна в кратък размисъл. После обясни.
Селдън го изслуша и попита:
— Чел ли си нещо от Ейнът Вайджъл?
— За теорията на числата?
— Имам предвид книгата му „Математическа дедукция“. Тя не е специално за теорията на числата.
Амарил поклати глава.
— Никога не съм чувал за него. Съжалявам.
— Той е доказал тази твоя теорема преди триста години.
Далянинът бе поразен.
— Не знаех.
— Сигурен съм, че не си знаел. Ти обаче си го направил по-умно. Не съвсем прецизно, но…
— Какво искате да кажете с „прецизно“?
— Няма значение. — Селдън прибра обратно листата в купа, пъхна го в чантата и рече: — Направи няколко копия. После вземи едно, поискай да ти го датират на официален компютър и го завери с компютризиран печат. Моята приятелка, доктор Венабили, може да те уреди без учебна такса за някоя специалност в Стрилингския университет. Ще се наложи да започнеш от самото начало и да учиш и други предмети освен математика, но…
Амарил явно беше останал без дъх.
— В Стрилингския университет? Няма да ме приемат.
— Защо да не те приемат? Дорс, нали можеш да го уредиш?
— Сигурна съм, че мога.
— Не, не можете! — разгорещи се гостът. — Няма да ме приемат. Аз съм от Дал.
— Е, и?
— Там не приемат хора от Дал.
Селдън погледна към историчката.
— Какви ги приказва?
Тя завъртя глава.
— Наистина не зная.
— Гу’жа, вие сте Външна — рече топлякът. — Колко време сте била в Стрилинг?
— Малко повече от две години, господин Амарил.
— Виждала ли сте там някога даляни: ниски, с къдрава черна коса и големи мустаци?
— Има студенти с най-различен външен вид.
— Само не и даляни. Поогледайте се следващия път, когато отидете.
— Защо да няма? — запита Селдън.
— Не ни харесват. Ние изглеждаме по-различно. Не им допадат нашите мустаци.
— Можеш да ги обръснеш… — гласът на Селдън замря под яростния поглед на другия.
— Никога! Защо да го правя? Моите мустаци са моята мъжественост.
— Нали си бръснеш брадата. Тя също е твоя мъжественост.
— За тукашните хора са важни мустаците.
Селдън пак погледна към Дорс и промърмори:
— Плешиви кратуни, мустаци… Откачена работа!
— Какво? — гневно запита Амарил.
— Нищо. Кажи ми има ли друго, дето не харесват у даляните.
— Измислят си разни неща, само и само за да не ни харесват. Казват, че смърдим. Казват, че сме мръсни. Казват, че крадем. Казват, че сме избухливи. Казват, че сме тъпи…
— Защо говорят всички тия работи?
— Защото е лесно да го направят и понеже от това те самите се чувстват по-добре. Естествено, че като работим в топлинните резервоари, ще се цапаме и ще сърдим. След като сме бедни и потиснати, някои от нас крадат и стават избухливи. Само че това не важи за всички ни. Ами онези високи жълтокосковци от Имперския сектор, които си мислят, че притежават Галактиката — не, те наистина я притежават! Никога ли не избухват, никога ли не им се е случвало да откраднат? Ако вършеха моята работа, щяха да смърдят също като мен; и ако трябва да живеят така, както на мен ми се налага, също ще са мръсни.