Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 178

Амарил, за когото бе слабо да се каже, че изглеждаше поуплашен, кимна.

Математикът извади няколко листа.

— Откъде ти хрумна туй? — и пръстът му пробяга по един ред от някакво доказателство.

Топлякът го погледна, намръщи се и потъна в кратък размисъл. После обясни.

Селдън го изслуша и попита:

— Чел ли си нещо от Ейнът Вайджъл?

— За теорията на числата?

— Имам предвид книгата му „Математическа дедукция“. Тя не е специално за теорията на числата.

Амарил поклати глава.

— Никога не съм чувал за него. Съжалявам.

— Той е доказал тази твоя теорема преди триста години.

Далянинът бе поразен.

— Не знаех.

— Сигурен съм, че не си знаел. Ти обаче си го направил по-умно. Не съвсем прецизно, но…

— Какво искате да кажете с „прецизно“?

— Няма значение. — Селдън прибра обратно листата в купа, пъхна го в чантата и рече: — Направи няколко копия. После вземи едно, поискай да ти го датират на официален компютър и го завери с компютризиран печат. Моята приятелка, доктор Венабили, може да те уреди без учебна такса за някоя специалност в Стрилингския университет. Ще се наложи да започнеш от самото начало и да учиш и други предмети освен математика, но…

Амарил явно беше останал без дъх.

— В Стрилингския университет? Няма да ме приемат.

— Защо да не те приемат? Дорс, нали можеш да го уредиш?

— Сигурна съм, че мога.

— Не, не можете! — разгорещи се гостът. — Няма да ме приемат. Аз съм от Дал.

— Е, и?

— Там не приемат хора от Дал.

Селдън погледна към историчката.

— Какви ги приказва?

Тя завъртя глава.

— Наистина не зная.

— Гу’жа, вие сте Външна — рече топлякът. — Колко време сте била в Стрилинг?

— Малко повече от две години, господин Амарил.

— Виждала ли сте там някога даляни: ниски, с къдрава черна коса и големи мустаци?

— Има студенти с най-различен външен вид.

— Само не и даляни. Поогледайте се следващия път, когато отидете.

— Защо да няма? — запита Селдън.

— Не ни харесват. Ние изглеждаме по-различно. Не им допадат нашите мустаци.

— Можеш да ги обръснеш… — гласът на Селдън замря под яростния поглед на другия.

— Никога! Защо да го правя? Моите мустаци са моята мъжественост.

— Нали си бръснеш брадата. Тя също е твоя мъжественост.

— За тукашните хора са важни мустаците.

Селдън пак погледна към Дорс и промърмори:

— Плешиви кратуни, мустаци… Откачена работа!

— Какво? — гневно запита Амарил.

— Нищо. Кажи ми има ли друго, дето не харесват у даляните.

— Измислят си разни неща, само и само за да не ни харесват. Казват, че смърдим. Казват, че сме мръсни. Казват, че крадем. Казват, че сме избухливи. Казват, че сме тъпи…

— Защо говорят всички тия работи?

— Защото е лесно да го направят и понеже от това те самите се чувстват по-добре. Естествено, че като работим в топлинните резервоари, ще се цапаме и ще сърдим. След като сме бедни и потиснати, някои от нас крадат и стават избухливи. Само че това не важи за всички ни. Ами онези високи жълтокосковци от Имперския сектор, които си мислят, че притежават Галактиката — не, те наистина я притежават! Никога ли не избухват, никога ли не им се е случвало да откраднат? Ако вършеха моята работа, щяха да смърдят също като мен; и ако трябва да живеят така, както на мен ми се налага, също ще са мръсни.