Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 177

— Не — рече Амарил. — Нямам нужда от нея. Някой от вас двамата да я използва — и седна с грациозно движение.

Дорс също тъй грациозно приседна на края на проснатия на пода дюшек на Селдън. Самият той се настани долу доста тромаво, като се наложи да си помогне с ръце, а и след това не успя да намери съвсем удобно място за краката си.

— Е, младежо, защо искаше да ме видиш? — подхвана ученият.

— Защото сте математик. Вие сте първият математик, когото виждам отблизо… тъй че да мога да го докосна, нали разбирате.

— Математиците са като всички останали.

— Не и за мен, доктор… Селдън?

— Да, така се казвам.

Топлякът доби доволен вид.

— Най-подир си спомних. Виждате ли, аз също искам да бъда математик.

— Много добре. Какво те спира?

Амарил внезапно се начумери.

— Шегувате ли се?

— Предполагам, че нещо те спира. Напълно сериозен съм.

— Това, което ме спира, е, че съм просто един топляк от Дал. Нямам пари, за да получа образование; не съм в състояние да събера пари за него. Имам предвид истинско образование. Всичко, на което ме научиха, беше да чета, да смятам и да използвам компютъра — така усвоих достатъчно, за да мога да работя в топлинните резервоари. Само че аз исках повече и затуй се научих самичък.

— В известен смисъл това е най-добрият начин за учене. Как го направи?

— Познавах една библиотекарка, дето имаше желание да ми помогне. Беше много добра жена и ми показа как да използвам компютъра, за да уча математика. И още — монтира ми една софтуерна система, която да ме свързва с други библиотеки. Можех да ходя в почивните си дни, сутрин и след като смяната ми свърши. Понякога ме заключваше в нейната си стая, така че хората да не влизат и да не ме безпокоят; друг път, когато библиотеката беше затворена, ме пускаше. Тя самата не разбираше от математика, но доколкото можеше, ми помагаше. Беше възрастна дама, вдовица. Сигурно ме приемаше като свой син или нещо от тоя род. Нямаше си деца.

(Може би е мъждукало и още някакво чувство, за миг си помисли Селдън, но бързо отхвърли настрани тази мисъл. Не беше негова работа.)

— Най ми хареса теорията на числата — продължи Амарил. — Извлякох някои неща от онова, което научих от компютъра и от книгите. И получих нови, дето ги нямаше в книгите.

Селдън вдигна вежди.

— Това е интересно. Какво например?

— Донесох ви своите записки. Никому не съм ги показвал. Хората около мен… — той сви рамене. — Те или ще ми се изсмеят, или ще се раздразнят. Един-единствен път се опитах да го споделя с едно познато момиче, но то рече, че съм бил странен и не пожела да се видим повторно. Дали е редно да ви ги показвам?

— Повярвай, в това няма нищо нередно.

Селдън протегна ръка и след кратко колебание Амарил му подаде чантата, която носеше.

Ученият дълго разглежда записките на далянина. Бяха крайно наивни, но той не си позволи на лицето му да се появи усмивка. Прегледа примерите, нито един от които, разбира се, не беше нов или дори сравнително нов, нито пък имаше някакво особено значение.

Само че не това беше важното.

Селдън вдигна очи.

— Сам ли направи всичко?