Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 180
Айзък Азимов
— От хората на Земята! — изкрещя Амарил. — Единствената планета, откъдето са произлезли хората.
— Единствената планета? Една-единствена?
— Разбира се, че единствената. Земята.
— Когато казваш Земята, имаш предвид Аврора, нали?
— Аврора? Какво е това?… Не, имам предвид Земята. Никога ли не сте чували за нея?
— На практика не съм — отвърна Селдън.
— Това е един митичен свят — започна Дорс — който…
— Не е митичен! Била си е истинска планета.
Математикът въздъхна.
— Всичко това съм го слушал и по-рано. Добре, хайде пак да го преговорим. Има ли някаква далянска книга, която да разказва за Земята?
— Книга? Не, мисля, че не.
— Тогава компютърен софтуер?
— Не знам за какво говорите.
— Млади момко, къде си чувал за Земята?
— Баща ми ми е разправял. Всеки знае за нея.
— Има ли някой, който да знае повече? Учите ли за Земята в училище например?
— Там никога не казват и дума…
— Тогава откъде знаят хората?
Далянинът сви рамене с израза на човек, когото тормозят за тоя, що духа.
— Просто всеки знае и толкова. Ако искате да научите разни истории, потърсете майка Рита. Още не съм разбрал да е умряла.
— Твойта майка ли? Нима…
— Тя не ми е майка! Така я наричат. Една стара жена, дето живее в Билиботън. Или поне — живееше.
— Къде е това?
— Надолу в тая посока. — Амарил направи неопределен жест.
— Как да стигна там?
— Да стигнете там? Не можете да искате това. Никога няма да се върнете.
— Защо да не се върна?
— Повярвайте. Не можете да искате да идете там.
— Да, но ми се ще да видя майка Рита.
Амарил поклати глава.
— Можете ли да си служите с нож?
— С каква цел? Какъв… нож?
— Режещ нож. Като този. — Далянинът се пресегна към колана, който здраво притягаше панталоните му около кръста. Едно парче от каиша се извъртя встрани и в края му просветна острие — тънко, блестящо и смъртоносно.
Дланта на Дорс мигом се стовари върху дясната китка на Амарил.
Той се разсмя.
— Не се каня да го използвам. Само ви го показвам. Ще ви трябва за самозащита. Ако нямате нож или пък ако имате, но не знаете как да си служите с него, никога няма да излезете живи от Билиботън. Както и да е — той изведнъж стана мрачен и напрегнат — гу’син Селдън, наистина ли ще ми помогнете да ида на Хеликон?
— Да, вече ти обещах. Напиши си името и как можеш да бъдеш открит с хиперкомпютър. Предполагам, че имаш код.
— Код има смяната ми в резервоара. Той ще свърши ли работа?
— Да.
— Е, в такъв случай — Амарил отправи един много сериозен поглед към математика — цялото ми бъдеще зависи от вас, гу’син Селдън. Така че, моля ви, не отивайте в Билиботън. Не искам да ви загубя — той извърна умоляващо очи към Дорс и меко каза: — Гу’жа Венабили, ако ще ви послуша, не го пускайте. Моля ви.
XIV. БИЛИБОТЪН
ДАЛ — Колкото и да е странно, най-известната част на този сектор е Билиботън — едно почти легендарно място, за което се носят безброй истории. Всъщност днес съществува цял дял от литературата, в който героите и авантюристите (както и жертвите) трябва се осмелят да се изправят срещу опасностите, съпровождащи прекосяването на Билиботън. С течение на времето тези истории са станали толкова преувеличени, че в сравнение с тях добре познатият и, както се предполага, автентичен разказ за едно подобно прекосяване — това на Хари Селдън и Дорс Венабили — е започнал да ни се струва фантастично елементарен…
