Читать «Прелюдия за Фондацията» онлайн - страница 160

— Хубаво, но… — започна Слънцар Четиринадесети.

— Хайде — рече Чувек — не е трудно да се отгатне какво ти минава през ума. Че от всички туземци най-малко трябва да вярваш на Демерцел, нали? Ала макар шансът за психоисторията да е малък (ако не бях честен с теб, не бих го признал), той все пак не е нулев; и ако донесе възстановяване на Изгубения свят, какво повече би могъл да искаш? Какво не би рискувал ти срещу дори и най-нищожната вероятност това да стане? Хайде, аз ти обещавам, а знаеш, че не давам лесно обещания. Освободи ги и избери мъждукащия шанс за съкровената си мечта пред липсата на каквато и да било надежда.

Последва мълчание, прекъснато от въздишката на Върховния старейшина.

— Не зная как се получава така, туземецо Чувек, но всеки път, когато се срещнем, ти ме убеждаваш в нещо, което аз всъщност не искам да направя.

— Подвел ли съм те някога?

— Не, но никога не си ми предлагал толкоз малък избор.

— Нито пък толкоз висока възможна отплата. Едното уравновесява другото.

Слънцар Четиринадесети кимна с глава.

— Прав си. Вземи тия двамата и ги отведи от Микоген, та никога повече да не ги виждам, освен ако дойде време, когато… Това обаче сигурно няма да стане, докато съм жив.

— Може би не, Върховни старейшино. Твоите хора обаче чакат търпеливо от двадесет хиляди години, така че би ли възразил да го правят още… двеста?

— Не ми се ще да чакам и миг, но моите хора ще изтърпят толкова, колкото трябва. — Той се изправи и каза: — Аз ще прочистя пътя. Вземи ги и върви!

59

Най-после отново се намираха в тунел. Когато бягаха от Имперския сектор в Стрилингския университет, Чувек и Селдън бяха пътували през един тунел. Сега се намираха във втори — от Микоген за… — Математикът не знаеше за къде. Колебаеше се дали да попита. Лицето на журналиста изглеждаше като издялано от гранит и съвсем ясно личеше, че той не желае никакви разговори.

Чувек седна на предната седалка на четириместната кола, а мястото до него остана празно. Селдън и Дорс си поделиха задната седалка.

Ученият пое риска да се усмихне на спътничката си, която не преставаше да се чумери.

— Нали е приятно отново да си в истински дрехи?

— Никога повече — възкликна Дорс с разтърсваща искреност — няма да нося или да поглеждам каквото и да било, дето наподобява фуста! И никога, при никакви обстоятелства няма да нося шапчица. Всъщност сигурно ще ми стане чоглаво, ако дори само зърна някой естествено плешив човек.

И все пак именно тя зададе въпроса, който Селдън се колебаеше да подхвърли.

— Четър — рече доста нервно историчката — защо не ни кажеш къде отиваме?

Чувек се извърна настрани и погледна мрачно назад към двамата.

— Някъде — отвърна той — където може би ще ви бъде трудно да се наврете между шамарите, макар да не съм сигурен, че такова място съществува.