Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 8

— Всъщност няма да е излет — каза той предупредително.

Обясних му, че имам много голямо желание да работя с него. Казах, че ми е нужна информация, всякаква информация за употребата на лечебни билки и че съм готов да му заплатя за времето и усилията.

— Ти ще работиш за мен — казах аз. — И аз ще ти плащам надница.

— И колко ще ми плащаш? — попита той.

Стори ми се, че долових нотка на алчност в гласа му.

— Колкото ти сметнеш за подходящо — казах аз.

— Ще ми платиш времето, с твоето време — каза той. Реших, че е голям особняк. Казах му, че не разбирам какво иска да каже. Той отвърна, че за растенията няма какво да се разказва и поради това е немислимо да взима пари от мен. Изгледа ме пронизващо.

— Какво бърникаш там в джоба си? — попита той и се намръщи. — Играеш си с твоята дрънкулка ли?

Имаше предвид, че си водя бележки в миниатюрно бележниче, пъхнато някъде в огромните джобове на моето яке.

Когато му казах какво правя, той се разсмя от сърце.

Казах, че не искам да го притеснявам, като пиша пред него.

— Щом искаш да пишеш, пиши — каза той. — Не ме притесняваш.

Обикаляхме из голата пустош почти докато се стъмни. Той не ми показа никакви растения, нито спомена нещо за тях. По едно време спряхме да починем край някакви големи храсти.

— Растенията са много особено нещо — каза той, без да ме гледа. — Живи са и всичко усещат.

В мига, в който каза това, вятърът разлюля в бурен порив степната трева около нас. Храстите зашумоляха.

— Чуваш ли това? — попита ме той, вдигайки дясната ръка до ухото си, сякаш за да си помогне да чуе по-добре. — Листата и вятърът са съгласни с мене.

Засмях се. Приятелят, който ни беше запознал, вече ме бе предупредил да внимавам, защото старецът бил голям чудак. Реших, че „съгласието с листата“ е една от неговите особености.

Повървяхме още малко, но той пак нито ми показа, нито откъсна някое растение. Просто минаваше край храстите и леко ги докосваше. Сетне спря и седна на един камък, обърна се към мен и ми каза да си почина и да се огледам наоколо.

Искаше ми се да говорим. Още веднъж му подсказах, че много ми се ще да науча нещо за растенията, особено за пейота. Помолих го да ми даде сведения срещу парично възнаграждение.

— Няма нужда да ми плащаш — каза той. — Можеш да ме питаш колкото искаш. Ще ти казвам, каквото зная, а после ще ти кажа и какво да правиш с наученото.

Попита ме дали съм съгласен с тази уговорка. Бях много доволен. Тогава той добави следното загадъчно изречение:

— Навярно няма какво да се научи за растенията, защото просто няма какво да се каже за тях.

Не разбрах нито какво казва, нито какво има предвид.

— Какво каза? — попитах аз.

Той повтори изречението три пъти и в този момент околността се разтресе от грохота на военен реактивен самолет, който прелиташе ниско над нас.

— Ето! Светът е съгласен с мен — каза той и допря лявата ръка до ухото си.

Стана ми много забавно. Смехът му беше заразителен.

— От Аризона ли си, дон Хуан? — попитах аз, стремейки се да поддържам разговора около сведенията, които исках от него.