Читать «Пътуване към Икстлан (Уроците на Дон Хуан)» онлайн - страница 15

Карлос Кастанеда

Не зная защо, но разговорът ме бе изтощил докрай. Искаше ми се да поспя. По пътя той ме помоли да спра и ми каза, че ако искам да се отпусна, трябва да се изкача на равното било на един невисок хълм, встрани от пътя, и да легна по корем с глава, обърната на изток.

Изглежда нещо бързаше. Не исках да споря или навярно бях прекалено уморен дори да говоря. Изкатерих се на хълма и направих, както ми бе препоръчал.

Поспах само две-три минути, но това беше достатъчно, за да възстановя силите си.

Карахме до центъра на града, където ми каза да го оставя.

— Пак да дойдеш — каза той, когато слезе от колата. — На всяка цена пак да дойдеш.

3

ОСВОБОЖДАВАНЕ ОТ ВИСОКОТО САМОЧУВСТВИЕ

Имах възможност да разговарям за двете си посещения при дон Хуан с приятеля, който ни бе свързал. Според него аз си губех времето. Споделих до пълни подробности обхвата на нашия разговор. Той реши, че преувеличавам и представям в романтична светлина някакъв наивен стар дърдорко.

Трудно бих се заел да представям в романтична светлина такъв абсурден старец. Искрено усещах, че неговата критика спрямо моята личност сериозно бе подкопала добрите ми чувства към него. И все пак трябваше да призная, че забележките му винаги бяха намясто, рязко разграничени и верни до краен предел.

Върхът на дилемата ми в момента беше моето нежелание да приема, че дон Хуан е напълно способен да разгроми всичките ми схващания за света и нежеланието ми да се съглася с моя приятел, според когото „старият индианец е съвсем изкуфял“.

Преди да взема окончателно решение, изпитах нужда отново да го посетя.

Сряда. 28 декември 1960 година

Веднага след като пристигнах в къщата му, той ме изведе на разходка в чапарала. Дори не погледна чантата с продукти, които му бях донесъл. Сякаш ме очакваше.

Вървяхме часове наред. Не набра и не ми показа никакви растения. Научи ме обаче на „една правилна походка“: леко да присвия пръсти, докато ходя, за да задържа вниманието си върху пътечката и нещата наоколо. Твърдеше, че обичайната ми походка е омаломощаваща и че човек никога не бива да носи нещо в ръцете си. Ако се налага все пак да се носят някои неща, по-добре е да се ползва раница, мрежа или торба през рамо. Мисълта му беше, че ако ръцете са в определено положение, човек е по-издръжлив и по-съсредоточен.

Не виждах смисъл да споря, присвих пръсти, както ми бе препоръчал и продължих пътя си. В никакъв случай не станах по-съсредоточен, нито по-издръжлив.

Сутринта тръгнахме на поход, а към обяд спряхме да починем. Бях изпотен и понечих да пия от манерката си, но той ме спря да ми обясни, че е по-добре да пийна само една глътка вода. Откъсна няколко листа от дребен жълтеникав храст и ги задъвка. Даде ми малко и отбеляза, че са превъзходни и че ако ги дъвча бавно, жаждата ми ще изчезне. Не изчезна, но и не ми стана неприятно.

Той сякаш прочете мислите ми и обясни, че не съм усетил ползата от „правилната походка“ и ползата от дъвченето на листата, защото съм млад и силен и тялото ми нищо не забелязва, тъй като е малко глуповато.