Читать «Малчугана» онлайн - страница 89

Все едно, че не е имало ураган. Всичко наоколо беше бяло от скреж и сняг, а Том стоеше съвсем близо до кораба, на самата граница на мъртвата зона, пред входния люк, и аз веднага разбрах, че Малчугана е там, на снега и не се решава да влезе — самотен, разкъсващ се между две цивилизации…

Скочих и хукнах по коридора. В кесона машинално посегнах към кожуха, но веднага го хвърлих, с всичка сила напънах мембраната на люка и излетях навън. Глупавият Том запали светлината си, като молеше за заповеди. Наоколо беше бяло и искрящо от блясъка на северното сияние. Но край самия люк под краката ми се чернееше някакъв кръгъл предмет. Дявол знае каква глупост ми мина през главата. Дори не се реших веднага да се наведа.

Беше нашата топка. А на нея беше нахлузен обръчът с „третото око“. Обективът беше счупен и изобщо обръчът изглеждаше така, сякаш върху му се е стоварила лавина.

И по снежната покривка нямаше нито една следа.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

Той ме търси всеки път, когато му се иска да поприказва.

— Здравей, Стас — казва. — Да си поговорим ли? Хайде!

За връзка са определени четири часа на денонощие, но той никога не спазва разписанието. Не го признава. Търси ме, когато спя, когато съм във ваната, когато пиша отчети, когато се готвя за поредния разговор с него, когато помагам на момчетата, които се запознават винтче по винтче с охранителния спътник на Странниците… Не се сърдя. Човек не може да му се сърди.

— Здравей, Малчугане — обаждам се аз. — Разбира се, хайде да си поприказваме.

Той примижава сякаш от удоволствие и задава стандартния си въпрос:

— Стас, ти сега истинският ли си? Или това е твоето изображение?

Уверявам го, че това съм аз, истинският Стас Попов, самолично и без никакви изображения. Вече много пъти съм му обяснявал, че не умея да създавам изображения, и той според мен много отдавна го е разбрал, но въпросът си остава. Може би така се шегува, може би без този въпрос не си представя нормалната размяна на приветствия, а може би просто му харесва думата „изображение“. Има си любими думи — „изображение“, „феноменално“, „на бим-бом-брамселите“…

— Защо окото вижда? — започва той.

Обяснявам му защо вижда окото. Слуша внимателно, като от време на време докосва очи с дългите си чувствителни пръсти. Умее великолепно да слуша и макар сега да е изоставил този свой навик — да се мята като бесен, когато нещо особено силно го порази, — през цялото време чувствувам у него някакъв хазарт, скрита буйна страст и неописуемия, за съжаление, недостъпен за мен, всепоглъщащ възторг от познанието.

— Феноменално! — хвали ме, когато завърша. — Кречеталце! Това ще го обмисля и после пак ще попитам…

Между другото, неговите самотни размисли относно чутото (бесен танц на лицевите мускули, чудновати шарки от камъни, клончета и листа) понякога го насочват към много странни въпроси. Ето и сега: