Читать «Малчугана» онлайн - страница 91

— Непременно — отговарям. — Непременно ще предам. Още днес.

— А може би това са ненужни неща — изведнъж заявява Малчугана и с едно движение помита цялата си конструкция. — Какво прави сега Льова? — пита той.

Льова е старши-инженерът на базата, голям шегаджия и знае много вицове. Когато Льова разговаря с Малчугана, околопланетният ефир се изпълва със смях и хазартни викове, а аз изпитвам нещо като ревност. Малчугана много обича Льова и всеки път пита непременно за него. Понякога пита и за Вандерхузе и тогава се чувствува, че сладостната тайна на бакенбардите досега е останала неразгадана и интересна за него. Един или два пъти ме попита за Комов и ми се наложи да му обясня какво представлява проектът „Ноев ковчег-2“, а също и защо на този проект му е нужен ксенопсихолог. А виж за Мая не попита нито веднъж. Когато се опитах сам да заговоря за нея, когато се опитах да обясня, че дори и да го е лъгала, Мая го е правила за негово, на Малчугана, добро, че от нас четиримата именно Мая първа е разбрала колко му е тежко и как се нуждае от помощ — когато се опитах да му разясня всичко това, той просто стана и си отиде. И пак така стана и си отиде, когато веднъж, по някакъв повод, започнах да му обяснявам какво е лъжа…

— Льова спи — казвам аз. — Сега тук при нас е нощ, по-точно нощното време на бордовото денонощие.

— Значи, ти също спеше? Пак ли те събудих?

— Не е страшно — казвам искрено. — На мене ми е по-интересно с теб, отколкото да спя.

— Не. Ти върви да спиш — решително се разпорежда Малчугана. — Все пак ние сме странни същества. Непременно трябва да поспим.

Това „ние“ ми действува като балсам на сърцето. Впрочем напоследък Малчугана често казва „ние“ и аз започвам лека-полека да свиквам.

— Отивай да спиш — повтаря Малчугана. — Но преди това ми кажи: докато спиш, никой ли няма да дойде на този бряг?

— Никой — казвам, както винаги. — Можеш да бъдеш спокоен.

— Това е добре — отговаря той удовлетворен. — Та ти отивай да спиш, а аз ще ида да си помисля.

— Разбира се, върви — казвам.

— Довиждане — произнася Малчугана.

— Довиждане — произнасям и се изключвам.

Но аз знам какво ще се случи по-нататък и не отивам да спя. Напълно ми е ясно, че и днес пак няма да се наспя.

Той седи в обикновената си поза, с която свикнах и която вече не ми се струва мъчителна. Известно време се вглежда в угасналия екран върху челото на стария Том, после вдига очи към небето, сякаш се надява да види там, на двестакилометровата височина, моята база, съединена със спътника на Странниците, а зад гърба му се разстила познатият ми пейзаж на забранената планета „Ноев ковчег“ — пясъчните дюни, поклащащата се шапка от мъгла над горещото тресавище, мрачният хребет в далечината, а над него — тънките и дълги линии на колосалните, загадъчни както преди, а може би и завинаги съоръжения, приличащи на гъвкави, тревожно трептящи антени на чудовищно насекомо.