Читать «Малчугана» онлайн - страница 2

— Разбрано — казах без ентусиазъм: не ми хареса това напомняне за възможно закъснение.

Мая отиде мълчалива при глайдера. Комов най-после се справи с ципа, прекара ръка по гърдите си и също тръгна към глайдера. Вандерхузе ме хвана за рамото.

— По-малко гледай всички тези пейзажи — посъветва ме той. — По възможност стой вътре и си чети, Пази си далака.

После, без да бърза, влезе в глайдера, седна в пилотското кресло и ми махна с ръка. Накрая и Мая си позволи да се усмихне и също ми махна с ръка. Комов, без да ме погледне, кимна, стъкленият капак се затвори и аз престанах да ги виждам. Глайдерът безшумно тръгна, стремително се плъзна напред и нагоре, бързо се превърна в черна точка и изчезна, като че ли изобщо не е съществувал. Останах сам.

Известно време стоях, пъхнал дълбоко ръце в джобовете на кожуха, и гледах как се трудят моите момчета. През нощта те бяха поработили здравата, бяха се изтощили, поизгладнели и сега, разтворили енерго-приемниците на максимум, лакомо гълтаха бледия бульон, с който ги гощаваше хилавото лилаво слънце. И нищо друго не ги интересуваше. И нищо друго не им беше нужно, дори аз не им трябвах — във всеки случай поне дотогава, докато не свършеше тяхната програма. Е, наистина, тромавият дебел Том запалваше предния си рубинен сигнал всеки път, когато попадах в полезрението на неговите окуляри, и при желание това можеше да се приеме за приветствие, нещо като разсеяно-вежлив поклон, но аз си знаех, че сигналът означава: „При мен и при останалите всичко е наред. Изпълняваме задачата. Има ли нови указания?“ Нови указания нямах. Имах много самота и много, твърде много мъртва тишина.

Това не беше глухата тишина на акустическа лаборатория, от която заглъхват ушите, нито чудната тишина на земната вечер в лоното на природата, освежителна, ласкаво галеща мозъка, която умиротворява и те приобщава към всичко прекрасно в света. Тази беше особена — пронизваща, прозрачна като вакуум, опъваща нервите — тишина на огромен, съвършено пустинен свят.

Огледах се с безпокойство. Може би изобщо не трябваше така да говоря за себе си; може би трябваше да кажа просто: „Огледах се“. Но в действителност аз се огледах не както обикновено, а именно уплашено. Безшумно се трудеха роботите. Безшумно сияеше лилавото слънце. Трябваше някак си да се сложи край на това.

Например можеше най-после да се наканя и да отида до айсберга. До него имаше пет километра, а стандартната инструкция забранява категорично на дежурния да се отдалечава на повече от сто метра от кораба. Сигурно при други обстоятелства би било дяволски съблазнително да се рискува и да се наруши инструкцията. Но само не тук. Тук аз можех да се отдалеча и на пет километра, и на сто двадесет и пет и нищо нямаше да се случи нито с мен, нито с моя кораб, нито с десетките други кораби, пръснати по всички климатични пояси на планетата на юг от мен. От разкривените храсти няма да изскочи кръвожадно чудовище и да ме изяде — тук няма никакви чудовища. Откъм океана няма да налети свиреп тайфун, да вдигне кораба и да го захвърли на мрачните скали — тук не са забелязани нито тайфуни, нито разни други земетресения. Няма да има извънредно повикване от базата за обявяване на биологична тревога — тук не може да има биологична тревога, няма нито вируси, нито бактерии, опасни за многоклетъчните същества. На планетата няма нищо освен океана, скалите и дърветата-джуджета. В случая не е интересно да се нарушава инструкцията.