Читать «Малчугана» онлайн - страница 5

— Н-да — проговорих. — Значи, при вас е същото…

Побъбрихме още няколко минути, след това извикаха Вадик от базата и ние набързо се сбогувахме. Потърсих ЕР-9. Ханс не отговори. Можеше, разбира се, да избера ЕР-1, ЕР-3, ЕР-4 и тъй нататък — до ЕР-12, да поговорим колко пустинно и безжизнено е навън, но каква полза? Ако си помисли човек — никаква. Затова изключих радиостанцията и седнах зад пулта. Известно време седях просто така — гледах работните екрани и си мислех, че работата, с която се занимаваме, е двойно полезна: не само спасяваме пантианците от поголовна и неминуема гибел, ние спасяваме и тази планета — от мъртвата тишина, от пустотата, от безсмислието. След това ми дойде наум, че пантианците навярно са доста странна раса, щом нашите ксенопсихолози смятат, че тази планета е най-подходящата за тях. Животът им на Панта трябва да е доста странен. Ето, ще ги докарат тук — разбира се, отначало не всичките, а по двама-трима представители от всяко племе — и те ще видят замръзналия плаж, айсберга, безжизнения леден океан, празното виолетово небе, ще ги видят и ще кажат: „Прекрасно! Също като у дома!“ Нещо не ми се вярва. Наистина, когато те пристигнат, тук няма да е вече така пусто. В езерата ще има риба, в гъсталаците — дивеч, на плитчините — миди за ядене. Може би и гущерите някак ще се аклиматизират… А освен това положението на пантианците не дава много възможности за избор. Ако например станеше известно, че нашето Слънце всеки момент може да избухне и да унищожи всичко живо по Земята, навярно и аз нямаше да бъда толкова придирчив. Сигурно щях да си кажа — нищо, все някак ще се преживее. Впрочем, пантианците никой не ги и пита. Все едно. И без това те нищо не разбират, нямат още космография, дори и най-примитивна. Няма и да разберат, че са се преселили на друга планета…

И изведнъж усетих, че чувам нещо. Някакво шумолене, сякаш пробяга гущер. Навярно си помислих за гущер поради неотдавнашния разговор с Вадик, в действителност звукът се чуваше едва-едва и съвсем неопределено. След това в най-отдалечения край на кабината нещо тракна — и веднага някъде се проля струйка вода. Едва доловимо за слуха монотонно бръмчеше муха, попаднала в паяжина, в скоропоговорка бъбреха раздразнени гласове. И отново по коридора пробяга гущерът. Почувствувах, че се вдървявам от напрежение, и станах. В този момент закачих справочника, оставен на края на пулта, и той падна със страшен трясък на пода. Вдигнах го и пак с гръм и трясък го хвърлих на пулта. Заподсвирквах бодър марш и с твърда стъпка излязох в коридора.

Всичко идваше от тишината. Тишината и пустотата. Всяка вечер Вандерхузе ни го обясняваше пределно ясно. Човекът не е като природата — той не търпи празноти. Попаднал в пустота, стреми се да я запълни. Ако не е в състояние да я запълни с нещо реално, заселва я с видения и въображаеми звуци. За изминалите три дни аз се наслушах достатъчно на въображаеми звуци. Предполагам, че скоро ще започнат виденията…

Марширувах по коридора покрай празните каюти, библиотеката и арсенала, а когато минах край медицинската част, почувствувах лека миризма — свежа и едновременно неприятна — нещо като амоняк. Спрях и помирисах. Позната миризма. Макар че каква е — не е ясно. Надникнах в хирургическия кабинет. Постоянно включеният и готов за действие кибернетичен хирург — огромен бял октопод, закачен на тавана — ме погледна хладно със зеленикавите си очища и с готовност приповдигна манипулаторите си. Тук миризмата беше по-наситена. Включих аварийната вентилация и замарширувах по-нататък. Виж ти, до каква степен са се изострили сетивата ми. Всичко друго да, но обонянието ми никога не е било добро…