Читать «Пренощува облачето златно» онлайн - страница 10

Нищо и никаква чантичка, ама намерят ли я — капут за братята! Тъй и тъй ще се наложи да бягат. Не е ли по-добре сами, спокойничко, да вдигнат платна към неизвестния Кавказ? Още повече че две места се бяха освободили.

Разбира се, Кузминчетата нямаха дори представа, че в някаква щастлива минута нейде из областните организации се бе родила тази идея за разтоварването на краймосковските интернати, които през пролетта на четирийсет и четвърта година бяха вече стотици в областта. И то без да броим безпризорните, които живееха където им падне и както им падне.

С освобождаването на богатите кавказки земи от врага се отваряше възможност с един замах да се решат всички въпроси: да се отпратят по-далеч излишните гърла, да се сложи край на престъпността, пък, кажи го, да се направи добро и на децата.

И на Кавказ, то се знае.

Така обясниха на децата: ако искате да си натъпчете стомасите, заминавайте. Там има всичко. Има хляб. Има картофи. И дори плодове, каквито нашите чакали не са и помирисвали.

Тогава Сашка каза на брат си: „Искам плодове… Такива, дето тоя… Дето идва… нали разправяше.“

На което Колка отговори, че тъкмо картофите били плод, той бил сигурен. Плод бил и техният директор, само че скапан. Колка чул с ушите си как един от сапьорите на тръгване казал тихо, като посочил директора: „Ама и тоя е един скапаняк… Крие се от войната зад гърба на децата!“

— Ще се нафраскаме с картофки! — каза Сашка.

А Колка веднага отговори, че когато закарат чакалите в такъв богат край, където има всичко, той веднага ще обеднее. На, той чел в една книжка, че скакалците, дето са къде-къде по-дребни от всеки сирак, начоколят ли се на някое място, подире им остава гола пръст. Хем стомасите им не са като нашите, не ядат всичко наред. Падат си по онова, как беше… по плодовете. А на нас ни дай корени, стъбла, листа, цветове — излапваме ги…

Но все пак Колка се съгласи да заминат.

Два месеца се разтакаваха, докато ги качат на влака.

В деня на заминаването ги заведоха до хлеборезачницата, естествено, до прага. Отпуснаха им по една дневна дажба. А за из път — нищо. Щото вие, нали, тепърва ще дебелеете, отивате при хляба, как тъй и ние ще ви даваме!

На излизане от двора братята внимаваха да не поглеждат към трапа под стената, дето остана след срутването.

А този трап ги привличаше.

Като се преструваха, че нищо не знаят, те мислено се сбогуваха и с чантата, и с газеничето, и с целия си роден тунел, където бяха преживели толкова дълги зимни вечери при мъждивата светлина на кадящото фитилче.

С дажбите в джобовете, притискайки ги с ръка, братята отидоха при директора, така им бяха заръчали.

Директорът беше седнал на стълбището пред своята къща. Беше по брич, но без фланелка и бос. За късмет кучетата ги нямаше наблизо.

Без да става, той погледна братята и възпитателката и чак сега сигурно си спомни за какво са дошли.

Изпъшка, надигна се, помами ги с кривия си показалец.

Възпитателката ги подтикна отзад и Кузминчетата направиха няколко плахи крачки към него.

Директорът не биеше, но децата се страхуваха от него. Много силно крещеше. Пипне някой от възпитаниците за яката, па кресне: „Без закуска, без обед, без вечеря!“