Читать «Пренощува облачето златно» онлайн - страница 12
Анатолий Приставкин
Братята си намериха нарове, от най-горните, на третия ред, и незабавно подадоха глави през прозореца, като ги провряха между другите.
Видяха, че водят момчета от Люберци, с които не само се бяха срещали, но и враждуваха, дори се бяха били, и задюдюкаха заедно с другите, засвиркаха кой колкото можеше.
— Люберецка въшко — къ-де за-кръш-ка, под леглото…
Така посрещнаха после дошлите от Люблино, от Можайск (тия главорези!), от Серпухов, от Подолск, от Волоколамск, от Митишчи (те са все от детската приемна-разпределител, тихи води, душички наглед, ама дорде се усетиш, и те обрали!), от Ногинск, от Раменское, от Коломна, от Кашира, от Орехово-Зуево…
Но най-злобно посрещнаха московчаните.
Те бяха в известен смисъл привилегировани, по-добре ги хранеха и не бяха облечени в такива дрипи като областните.
Целият вагон така закрещя срещу московчаните, че заглуши звъна на трамваите по Каланчовка.
Зареваха, завиха, заблеяха, замучаха.
Крещяха чак до тъмно, посрещайки новите и нови групи свои събратя.
— Ей, Можай, върви си играй!
— Кашира е дърта, умира!
— Орехово-Зуево — съблечено, събуево!
— Коломна е гладна, бездомна!
Крещяха частушките в хор, но не влагаха злоба в думите. По-скоро крещяха по навик.
Влакът като ноев ковчег събираше от интернатите по няколко екземпляра и сега им предстоеше като след великия потоп да живеят заедно на кавказката земя.
С наближаването на нощта композицията поутихна. Натъпкаха я като консервена кутия догоре. Всеки от пристигналите трябваше не само да освирка другия, но и да помисли за себе си: да си намери нар, да изтика, да изблъска съседа, да се намести така, че да може да седи, а още по-добре — да лежи.
Което направиха и нашите Кузминчета.
Излегнаха се като боляри, всеки на отделен нар, и от висотата на положението си наблюдаваха като на кино какво става долу.
Дрънканици, смехории, вицове… Някой подхвана песен: „На Кавказ монах живял, дрипав и с окаян хал. В тайно място ден след ден злато търсил настървен. Ето, злото той откри — ще го косне за пари…“
Не се разбра какво е станало с монаха, златото и Кавказ; вагонът се заклати!
Всички се умириха. Ослушаха се. Хем вярваха, хем не вярваха, наистина ли потеглиха, поеха на път?
Вагонът постоя, после се люшна отново, по-силно, изтрака, железата му изскърцаха и няма лъжа — потегли! Това се разбра от лекото поскърцване, по още редките тласъци и громолене.
Никой не се втурна към прозореца да наблюдава как тя, столицата на света, ще отплава с редките си светлинки, вече демаскирана, към миналото, назад, към мрака.
Ами да, хич не им пукаше! И на нашите герои не им пукаше за Москва, която, бяха го изпитали на гърба си, на сълзи не вярва!
Долу някой само изписука, сякаш разбираше, че на сбогуване е редно все пак да пусне сълзицата, на която няма да повярват.
Някакво момиченце изскимтя: мъчно ми е…
— За какво ти е мъчно?
— Да заминавам.
Но защо?… И те не знаят: мъчно им е и толкоз. Ами ако не се върнем? Къде няма да се върнем? В Москва ли? Ако там сме добре, то се знае, че няма да се върнем, много ни е изтрябвала тази белокаменна столица! Къщите каменни — хората железни…
