Читать «Пренощува облачето златно» онлайн - страница 8

Кузминчетата точно бяха пресметнали, че заради три самуна началството няма да вдигне шум. То няма да ги изгладува, ще ги отнемат от хлапетата. И толкоз.

Нямат интерес да довтаса комисия от районния отдел по просветата (Нали и тях трябва да хранят! А гърлата им ей такива!), па да захване разследване защо се краде, защо деца та не изяждат каквото им се полага и защо тия зверове, кучетата на директора, са станали колкото телета.

Но Сашка само въздъхна, като погледна натам, където сочеше юмрукът на Колка.

— Не-е… — произнесе замислено. — Интересно си е. Интересно е да видиш планините. Сигурно са по-високи от нашия дом? А?

— Е, че кво? — пак попита Колка, страшно беше гладен. — Я стига с тия планини, каквито и да са. — Струваше му се, че през пръстта долавя миризмата на пресен хляб.

Двамата помълчаха малко.

— Днес учихме някакво стихотворение — спомни си Сашка, който през този ден беше ходил на училище за двамата. — Михаил Лермонтов, „Скалист връх“ се казва.

Сашка не помнеше всичко наизуст, макар че стихотворението беше кратко. Не като „Песен за царя Иван Василиевич, за младия опричник и за храбрия търговец Калашников“… Уф! То само заглавието му половин километър! За стихотворението пък да не говорим!

Сашка беше запомнил само два реда от стихотворейието „Скалист връх“.

Пренощува облачето златно на гърдите на върха скалисти…

— За Кавказ ли е? — равнодушно попита Колка.

— Аха. Нали е за връх…

— И той ако е толкова проклет като… — И Колка пак тупна с юмрук по основата. — Този твой връх!

— Не е мой!

Сашка млъкна, замисли се.

Той вече отдавна не мислеше за стихотворението. Нищо не разбираше от стихове, то какво ли да им разбираш. Ако ги четеш на пълен стомах, може и да ти се видят интересни. А как ги тормози оная рошавата в хора, ама ако не ги лишаваха от ядене, отдавна да са се чупили от тоя хор. Притрябвали са им песните и стихотворенията… Дали пееш или декламираш, все за лапачката мислиш. Гладна кокошка само просо сънува!

— Е, та какво? — внезапно попита Колка.

— Какво „какво“? — повтори след него Сашка.

— С онзи връх какво е станало? Паднал ли е или не?

— Не знам — отговори някак глупаво Сашка.

— Как да не знаеш? Ами стихотворението?

— Какво стихотворението… Онова там… Как беше… Облакът, значи, се натъкнал на скалата…

— Както ние на основите ли?

— И такова, подремнал… отлетял…

Колка подсвирна.

— И само толкоз??

— Толкоз.

— Ама че тъпотии измислят! Един за пилето, друг за разни облаци…

— Аз пък какво съм крив! — на свой ред се ядоса Сашка: — Да не съм го писал аз? — Но не беше много ядосан. Нали сам си беше виновен: размечта се, не чу какво обясняваше учителката.

Изведнъж в часа си представи Кавказ, където всичко е различно от тяхното вмирисано Томилино.

Върхове, високи колкото техния дом, а между тях навсякъде хлеборезачници. И нито една не е заключена. Няма нужда да копаеш: влизаш, претегляш си сам, сам си го изяждаш. Излизаш, гледаш — друга хлеборезачница, и тя без катинар. И всички хора облечени с черкезки, все мустакати, весели. Гледат как Сашка се радва на яденето, усмихват се, потупват го по рамото. „Якшъ“ — казват. Или нещо друго! Но само в смисъл: „Яж, повече яж, ние имаме много хлеборезачници!“