Читать «Пренощува облачето златно» онлайн - страница 8
Анатолий Приставкин
Кузминчетата точно бяха пресметнали, че заради три самуна началството няма да вдигне шум. То няма да ги изгладува, ще ги отнемат от хлапетата. И толкоз.
Нямат интерес да довтаса комисия от районния отдел по просветата (Нали и тях трябва да хранят! А гърлата им ей такива!), па да захване разследване защо се краде, защо деца та не изяждат каквото им се полага и защо тия зверове, кучетата на директора, са станали колкото телета.
Но Сашка само въздъхна, като погледна натам, където сочеше юмрукът на Колка.
— Не-е… — произнесе замислено. — Интересно си е. Интересно е да видиш планините. Сигурно са по-високи от нашия дом? А?
— Е, че кво? — пак попита Колка, страшно беше гладен. — Я стига с тия планини, каквито и да са. — Струваше му се, че през пръстта долавя миризмата на пресен хляб.
Двамата помълчаха малко.
— Днес учихме някакво стихотворение — спомни си Сашка, който през този ден беше ходил на училище за двамата. — Михаил Лермонтов, „Скалист връх“ се казва.
Сашка не помнеше всичко наизуст, макар че стихотворението беше кратко. Не като „Песен за царя Иван Василиевич, за младия опричник и за храбрия търговец Калашников“… Уф! То само заглавието му половин километър! За стихотворението пък да не говорим!
Сашка беше запомнил само два реда от стихотворейието „Скалист връх“.
— За Кавказ ли е? — равнодушно попита Колка.
— Аха. Нали е за връх…
— И той ако е толкова проклет като… — И Колка пак тупна с юмрук по основата. — Този твой връх!
— Не е мой!
Сашка млъкна, замисли се.
Той вече отдавна не мислеше за стихотворението. Нищо не разбираше от стихове, то какво ли да им разбираш. Ако ги четеш на пълен стомах, може и да ти се видят интересни. А как ги тормози оная рошавата в хора, ама ако не ги лишаваха от ядене, отдавна да са се чупили от тоя хор. Притрябвали са им песните и стихотворенията… Дали пееш или декламираш, все за лапачката мислиш. Гладна кокошка само просо сънува!
— Е, та какво? — внезапно попита Колка.
— Какво „какво“? — повтори след него Сашка.
— С онзи връх какво е станало? Паднал ли е или не?
— Не знам — отговори някак глупаво Сашка.
— Как да не знаеш? Ами стихотворението?
— Какво стихотворението… Онова там… Как беше… Облакът, значи, се натъкнал на скалата…
— Както ние на основите ли?
— И такова, подремнал… отлетял…
Колка подсвирна.
— И само толкоз??
— Толкоз.
— Ама че тъпотии измислят! Един за пилето, друг за разни облаци…
— Аз пък какво съм крив! — на свой ред се ядоса Сашка: — Да не съм го писал аз? — Но не беше много ядосан. Нали сам си беше виновен: размечта се, не чу какво обясняваше учителката.
Изведнъж в часа си представи Кавказ, където всичко е различно от тяхното вмирисано Томилино.
Върхове, високи колкото техния дом, а между тях навсякъде хлеборезачници. И нито една не е заключена. Няма нужда да копаеш: влизаш, претегляш си сам, сам си го изяждаш. Излизаш, гледаш — друга хлеборезачница, и тя без катинар. И всички хора облечени с черкезки, все мустакати, весели. Гледат как Сашка се радва на яденето, усмихват се, потупват го по рамото. „Якшъ“ — казват. Или нещо друго! Но само в смисъл: „Яж, повече яж, ние имаме много хлеборезачници!“