Читать «Пренощува облачето златно» онлайн - страница 11

Пак добре, ако ги изреди веднъж. Ами ако повтори или потрети?

Сега директорът май беше в добро настроение.

Понеже не знаеше как се казват братята, пък и не познаваше никого в интерната, той посочи с пръст Колка, нареди му да свали кьсичкото, сто пъти кърпено сако. На Сашка нареди да съблече ватенката си. Даде ватенката на Колка, а сакото на брат му.

Поотдалечи се, огледа ги, сякаш им беше сторил добрина. Остана доволен от работата си.

— Така е по-добре… — И добави: — Такова, ей… Да не лудувате, да не крадете! Не се навирайте под вагона, че ще ви сгази… Нали?

Възпитателката смушка момчетата, те разногласо проточиха: „Няма, Вик Виктрич!“

— Е, тръгвайте! Тръгвайте!

Тоест даде разрешението си.

Когато се отдалечиха на достатъчно разстояние, за да не ги види директорът, братята — пак си размениха дрехите.

Там, в джобовете, бяха скътани скъпоценните им дажби хляб.

Директорът, нали си няма представа, би казал, че са еднакви! Да, ама не! Нетърпеливият Сашка беше отхапал едно залче от коричката си, а пестеливият Колка само я беше близнал, не беше я започнал.

Добре поне, че не им смени гащите с някои чужди. В маншета на панталона на Колка беше скрита една сгъната трийсетачка.

Не бяха много пари за военното време, но за Кузминчетата бяха страшно важни.

Те бяха единствената им ценност, опора в неизвестното бъдеще.

Четири ръце. Четири крака. Две глави. И една трийсетачка.

III

Както й бе наредено, Ана Михайловна закара братята с мотрисата до Казанската гара и лично ги предаде заедно с документите на някакъв началник, пооплешивял и с омачкан костюм.

Казваше се Пьотър Анисимович.

Погледна разсеяно братята, отметна ги в списъка, прибра този списък в чантата, която не изпускаше от ръцете си, и промърмори нещо за облеклото им: в Томилино можели да им дадат и по-свестни дрехи.

— Вече не знам какво става — въздъхна той.

А Кузминчетата чак сега схванаха защо директорът в Томилино така странно размени сакото и ватенката, сигурно за да успокои съвестта си. Ако я имаше…

Размахвайки чантата, Пьотър Анисимович поведе братята покрай композицията към предните вагони.

До него притичваха някакви хора с торби, с багажи, оплакваха се, че не могат да си заминат, молеха го да помогне, да ги настани някак…

Пьотър Анисимович отговаряше еднакво на всичко: „Не, не. Не мога.“

А по едно време избухна, развика се:

— Аз да не съм благотворително дружество! Вече не знам какво става! Водя петстотин безпризорни и не знам къде да ги тикна! — При това кой знае защо посочи Кузминчетата.

Думата „тикна“ не им хареса много, но си премълчаха.

От всички вагони, покрай които минаваха, се подаваха глави.

Посрещаха новодошлите с крясъци, свиркане, дюдюкане, особено когато познаеха някого от предишните скитосвания по пазари, гари, от дранголниците, където ги бяха прибирали заедно…

Вече бяха зърнали Кузминчетата, бяха ги познали, подире им екна:

— Томилинска въшко, къде закръшка? Под леглото — при лайното!