Читать «Пренощува облачето златно» онлайн

Анатолий Приставкин

Пренощува облачето златно

Посвещавам тази повест на всички нейни приятели, които приеха като свое това безпризорно дете на литературата и не позволиха на нейния автор да изпадне в отчаяние.

I

Тази дума изникна от само себе си, както в полето се ражда вятър.

Роди се, прошумоля, преброди близките и далечните кътчета на интерната: „Кавказ! Кавказ!“ Какъв Кавказ? Откъде се взе? Ами да, никой не можеше да ти обясни като хората.

Пък и чие ли беше това шантаво хрумване да говори в нашето кално и прашно Подмосковие за някакъв Кавказ, дето сирашката пасмина го знаеше само от четенето на глас в училище (нали нямаше учебници!), че съществува, по-точно, съществувал е през някакви далечни, мъгляви времена, когато чернобрадият щурав планинец Хаджи Мурат пушкал враговете си, когато предводителят на мюридите, имамът Шамил, се отбранявал в обсадената крепост, а руските войници Жилин и Костилин страдали в дълбоката яма.

Имало и един Печорин, излишен човек, и той се разкарвал из Кавказ.

А и цигари има такива! Едното от Кузминчетата ги зърна у някакъв ранен подполковник от санитарния влак, дето стоя сума време на гарата в Томилино.

На фона на снежнобели планински зъбери препуска ли, препуска конник с черно наметало, на див кон. Какво ти препуска, направо лети във въздуха. А под него с разкривен, бодлив шрифт пише „КАЗБЕК“.

Мустакатият подполковник с превързаната глава, млад хубавец, попоглеждаше напетата медицинска сестричка, която бе изскочила да разгледа гарата, и многозначително почукваше с нокът по картонената цигарена кутия, без да забелязва, че до него, зяпнал от почуда и стаил дъх, е вперил очи в скъпоценната кутия мъничкият дрипльо Колка.

Беше търсил около ранените коричка хляб, а видя: „КАЗБЕК“!

Добре де, какво общо има Кавказ? Мълвата за него?

Нищо.

Да се чуди човек как се пръкна тази островърха, заискрила с блестящия си леден скат думичка там, където беше невъзможно да се пръкне: сред приютските делници, без дръвце за печката, вечно гладни. Целият напрегнат живот на децата се въртеше около някое замръзнало картофче, около две картофени обелки и — като връх на желанията и мечтите — около коричката хляб, за да просъществуваш, да си жив поне още един военен ден.

Най-заветната, пък и неосъществима мечта на всеки от тях беше поне веднъж да проникне в светая светих на интерната: ХЛЕБОРЕЗАЧНИЦАТА — ей с такива букви трябва да го напишем, защото тази думичка стоеше пред очите на децата по-високо и по-недостижимо от някакъв си КАЗБЕК!

А за там определяха, както сигурно бог определя, да речем, хората за рая! Най-избраните, най-късметлиите, а може да се каже и така: най-щастливите на земята!

Кузминчетата не бяха от тях.

И през ум не им минаваше, че някой ден може да влязат там. Нареждаха се шайкаджиите, онези, дето, избягали от милицията, царуваха по онова време в интерната, та и в цялото селище.

Да проникнеш в хлеборезачницата, но не като онези, избраните — като стопанин, а като мишле, за секундичка, за миг само — ето каква бе мечтата! С едно оченце, наяве да погледаш цялото огромно богатство на този свят във вид на струпани върху масата грапави самуни.