Читать «Върнете се в телата си!» онлайн - страница 137

Защо му беше притрябвало на Ренегата да го пусне като бръмбар в мравуняка сред космическите им машинарии? Какво можеше да направи с голите си ръце едно обикновено човешко същество като Бъртън захвърлено в капана на тоя безконечен речен свят, с толкова ограничени мисловни ресурси, че да помогне на един безсмъртен Юда?

Едно нещо обаче беше сигурно. Ако Странникът нямаше нужда от него, то едва ли щеше да му отдели такова внимание. Той действително искаше да му помогне да се добере до Кулата на северния полюс.

Но защо?

Две седмици му потрябваха, преди да открие единствената разумна причина за това.

Странникът се беше изпуснал, че той, подобно на останалите Етични, не може да отнема директно човешки живот. И едновременно с това по най-езуитски начин беше връчил капсулата на Бъртън. Така че единствената нужда, която можеше да има от него, беше тази да убива. Да убие за него всички останали в Кулата. Щеше да пусне дресирания си тигър сред хората от собственото си племе. Щеше да отвори прозореца за наемния убиец. Нает от него.

Но един наемен убиец никога не вършеше нищо даром. Какво щеше да му предложи в замяна Странникът?

Бъртън пое пушека от пурата до дъното на дробовете си, издуха го и после надигна бутилката с бърбъна. Чудесно. Странникът искаше да го използува. Но не беше лошо да си прави хубаво сметката, за да не се окаже накрая, че използуваният е бил той.

В края на третия месец Бъртън реши, че е дошло времето да действа.

Мисълта му хрумна докато плуваше в Реката и подтикнат от импулса загреба към средата. Гмурна се с възможно най-голямата скорост, на която беше способен, за да не би тялото му да извоюва победа в последния момент. И успя. Рибите-санитари щяха изгризат плътта му и костите му щяха да намерят покой в тинята на дъното, на 1000 фута под повърхността на Реката. Още по-добре. Нямаше желание тялото му да попадне в ръцете на Етичните. Ако думите на Странника бяха верни, то тогава те биха имали възможността да извлекат от мозъка му всичко видяно и чуто от него, стига да успееха да се доберат навреме преди мозъчните му клетки да се разрушат.

Не мислеше, че Те бяха успели да го направят. През изминалите седем години той им се беше изплъзвал много пъти от ръцете. Дори и Ренегатът да знаеше местонахождението му, не му даде да го разбере. Но Бъртън сериозно се съмняваше, че някой можеше да го открие; самият той не знаеше в кой край на планетата се намираше, на какво отдалечение от Тъмната им Кула, а какво оставаше за другите! И той непрекъснато беше в движение. Докато един ден проумя, че изглежда беше поставил рекорд в това отношение. Смъртта се беше превърнала във втора природа за него.

Ако сметките му бяха верни, то той бе пътувал 777 пъти с Отвъдния Експрес.

28

Понякога Бъртън се виждаше като някакъв планетарен скакалец, изстрелващ се в мрака на смъртта, приземяващ се, похрупкващ малко трева, с едното си око винаги извъртяно за евентуалното присъствие на някой представител на Етичните. Сред тази гигантска ливада заселена от човечеството, той беше пробвал много стръкове, след което отново бе поемал по пътя си.