Читать «Защото те обичам» онлайн - страница 214

— Аз вече трябва да се прибирам. Мама вече не може да спи, докато всичките й пиленца не се приберат под крилото й, а фургонът ни е на почти миля оттук.

Рос се изправи и му протегна ръка.

— Пази се, Буба. И не се тревожи заради дамите. След като можа да оцелееш това лято с Присила, ще знаеш как да се справиш със следващата.

Буба пое ръката му и я разтърси тържествено.

— Обичам те повече от всеки друг мъж, когото познавам, Рос, с изключение, може би, на Люк.

Рос стисна още по-силно ръката му.

— Това е едно много силно признание, Буба. Благодаря ти много. Лидия учеше Анабет да пише и чете. Имай грижата да ни пише редовно писма, за да знаем как сте.

Буба почти се просълзи. Той пусна ръката на Рос и отстъпи няколко крачки назад.

— Пази се добре за Лидия и Лий.

— Разбира се.

— Мисля, че вече имам правото да ме наричат със собственото ми име, не мислиш ли?

Рос изненадано замълча няколко секунди.

— Разбира се, че имаш. — После се изсмя рязко. — Как се казваш?

— Джейкъб — изрече Буба стеснително. — Но не е необходимо да ми казваш така.

След кратко мълчание добави:

— Какво ще кажеш за Джейк?

Джейк Лангстън. Звучеше добре. Той се протегна и кимна с глава.

— Да, Джейк.

Рос кимна също.

— Пази се, Джейк.

— Довиждане, Рос.

— Някъде след година, или там, Буба.

Рос се отпусна върху постелята си, замислен за Буба. Беше се променило много това момче. Не беше само внезапното му съзряване — Рос усети напрежението му. Същото, каквото беше изпитал и той при първото си убийство на шестнайсетгодишна възраст…

Но това беше невъзможно. Буба беше добро момче. И щеше да стане още по-добър мъж. Рос вярваше напълно в това.

И докато потъваше в съня, се почувства уверен за бъдещето си. То започваше на следващия ден. Нямаше търпение да дочака изгрева.

— Не мърдай, кучи сине.

Рос разбра, че ще бъде чисто самоубийство да посяга към колта под седлото. Всеки обучен нерв в тялото му крещеше да остане неподвижен. И наистина, предупреждението им се оказа вярно, защото когато отвори очи видя на инч от лицето си дулото на револвер — не толкова дебел и заплашителен като неговия, но не по-малко смъртоносен.

Небето на изток бе започнало да розовее. Не беше спал много. Беше още рано. Наоколо всичко тънеше в сън и тишина.

Той погледна ръката с револвера, после я проследи до рамото, и накрая погледът му спря върху гранитното лице на тъста му. Очите му се взираха с жестока омраза в Рос изпод широкополата шапка.

Изненадата на Рос беше толкова явна, колкото и реакцията на мускулите му.

— Мистър Джентри? — изрече той, удивен какво можеше да търси тъстът му на стотици мили от дома си с насочен револвер в лицето му. Те наистина не бяха се погаждали особено. Джентри бе направил всичко възможно, за да осуети барака му с Виктория, но защо сега омразата лъхаше от него като евтин парфюм от платено момиче?…

— Какво…

— Къде е тя? Къде е Виктория?

При този въпрос Рос вече не се сдържа. Той се изправи на лакти и примига срещу настръхналото лице на мъжа над него.

— Виктория? — запита той, невярвайки на ушите си.

Не знаеше ли той? Не беше ли получил писмото му?