Читать «Защото те обичам» онлайн - страница 212

Лидия се усмихна на Буба с усмивка, която той нямаше да забрави до края на живота си. Както и предсмъртното изражение на Кланси Ръсел. Не усети никаква вина, или угризение, че го лишава от живот. Ръсел заслужаваше да умре. Той беше убил Люк и мистър Хил. Законът на прерията — око за око — беше част от Буба. Сметките трябваше да бъдат уредени.

Той съжаляваше единствено, че му се бе наложило да го направи. Стомахът му се бе свил от отвращение. Никога нямаше да забрави това, но щеше да го запази в тайна дори от родителите си; нямаше да им каже, че смъртта на Люк е отмъстена. Наистина, никога нямаше да може да изплати напълно дълга към брат си, но поне беше помогнал на Лидия и Рос. Това беше достатъчно основателна причина да постъпи така.

— Сбогом, Лидия.

Тя преглътна твърдата буца в гърлото си.

— Сбогом, Буба. Често ще си мисля за теб.

Той погледна в окъпаното й лунната светлина лице. Прииска му се да беше поне с няколко години по-възрастен, когато я откри в гората. И после се прокле за мислите си. Тя принадлежеше на Рос и само на него. Надяваше се един ден да си намери и той такава жена за съпруга.

И за да не издаде чувствата, разтърсващи душата му, нахлупи ниско шапката си и като се обърна, потъна в мрака.

Опипвайки в тъмното вещите около себе си, Лидия отвори един сандък със завивки и натъпка торбичката дълбоко между два юргана. После припълзя до постелята си и се отпусна върху нея. Беше минало много време, откакто не се беше молила. Още преди майка й да почине, тя бе престанала да го прави, считайки го за безсмислено. Сега се опита да си спомни думите, но не можа. Измисли свои собствени думи. Молитвата й не беше поетична; беше неловка, но излизаше от сърцето й. Тя вярваше, че Господ ще разбере колко много му е благодарна.

Мрачните мисли я напуснаха. Двамата с Рос бяха свободни. През утрешния ден потегляха към новия си дом, където никой нямаше да знае за миналото им. Щяха да бъдат мистър и мисис Рос Коулман, и всички щяха да бъдат щастливи.

Може би утрешният ден щеше да й донесе куража да каже на Рос колко много го обича.

Нещо изпука под ботуша му и преди още да надигне крак за следващата стъпка револверът на Рос вече сочеше към гърдите му.

— По дяволите, Рос, аз съм, Буба.

— Извинявай — каза Рос, като свали ударника на колта си и го пъхна обратно под седлото, което му служеше за възглавница.

Старите навици си отиваха трудно. Той погледна към Мозес, който хъркаше тихо на няколко ярда от него. Погледът му се върна към младия мъж, приклекнал до огъня.

— Какво правиш по това време наоколо?

— Не можах да заспя.

Рос въздъхна, все още набъбнал от желанието да бъде с Лидия.

— Аз също.

— Освен това исках да си вземем довиждане.

Рос погледна към силуета на Буба, очертан върху аленото сияние на огъня. Къде беше онова възторжено момче, с което се беше запознал в Мак Мин, Тенеси? Беше изчезнало нейде. Гръдният му кош не беше вече хлътнал; по бузите и брадичката му бе набола брада, горната му устна беше потъмняла, а гласът му звучеше по-плътно. Пред него бе станало неуловимото преобразяване на момчето в мъж.