Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 292

Когато на връщане от посещението на Ватерло екипажът на мистър Озбърн наближаваше градските порти по залез-слънце, те срещнаха друга отворена карета, в която се виждаха две дами и един джентълмен, а отстрани на превозното средство яздеше офицер. Озбърн се отдръпна със сепване назад и подофицерът, седнал до него, хвърли учуден поглед на съседа си, докато поздравяваше с докосване на шапката си офицера, който отвърна механично на поздрава му. Това бе Амелия с ранения млад подпоручик до нея, а отсреща й седеше вярната й приятелка Пеги О’Дауд. Да, това бе Амелия, но колко беше различна от свежото и мило момиче, което Озбърн познаваше! Лицето й бе бледо и слабо. Хубавата й кестенява коса беше разделена на път под вдовишкото й боне — клетото дете! Очите й бяха вперени и не гледаха никъде. Те се отправиха с безизразен поглед в лицето на Озбърн, когато екипажите се разминаха, но тя не го позна; нито пък и той разбра коя е тя, докато не видя Добин, който яздеше край нея; и тогава му стана ясно коя е тази жена. Той я мразеше. И докато не я бе срещнал там, не знаеше колко силна е омразата му. След като каретата й отмина, той се извърна и впери очи в подофицера, който не можеше да се удържи да не го погледне, и в погледа на стареца се четяха предизвикателство и омраза, сякаш искаше да каже на придружаващия го човек: «Как, ти смееш да ме погледнеш? Дявол да те вземе! Мразя я! Тя сломи надеждите ми и цялата ми гордост…»

— Кажи на онзи нехранимайко да кара бързо! — обърна се той с проклятие към лакея на капрата.

Миг след това по каменната настилка зад Озбърновия екипаж се чу тропот на конски копита и Добин се приближи до тях. Когато каретите се разминаха, мислите му бяха другаде и чак след като измина няколко крачки, той си спомни, че човекът, когото току-що бяха срещнали, бе Озбърн. После той извърна очи да разбере дали видът на свекъра й бе направил някакво впечатление на Амелия, но клетата девойка не знаеше кой бе минал. След това Уилям, който всеки ден я придружаваше при разходките й, извади часовника си, промълви нещо за някаква работа, за която изведнъж си спомнил, и се отдалечи с коня си. Тя и това не забеляза, само седеше с отправен пред себе си поглед, като съзерцаваше хубавия пейзаж в далечината, накъдето бе отминал Джордж.