Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 291

Озбърн сложи една гвинея в ръката на човека и му каза, че ще получи и друга, ако доведе подофицера на… полк в «Хотел дю Парк.» Това обещание много скоро изправи сержанта пред мистър Озбърн. Първият войник си отиде и като разправи на един-двама свои другари как бащата на капитан Озбърн дошъл в града и колко бил щедър, те отидоха и весело си пийнаха и похапнаха с парите, които бяха получили от гордия опечален стар баща. Придружен от подофицера, който също бе на оздравяване, Озбърн тръгна за Ватерло и Катр Бра — пътуване, което хиляди от съотечествениците му предприемаха по онова време. Той взе подофицера със себе си в екипажа и под негово ръководство преброди и двете полета. Озбърн видя тази част на пътя, откъдето полкът се бе впуснал в сражение на шестнадесети, и склона, по които бяха подгонили френската кавалерия, напираща срещу отстъпващите белгийци. Видя и мястото, където благородният капитан бе повалил френския офицер, сборичкал се с младия подпоручик за знамето, тъй като подофицерите знаменосци били убити. По този път те отстъпили на следния ден и там се намираше рътлината, където полкът спрял да пренощува под дъжда на седемнадесети. По-горе се виждаше позицията, която заели и задържали през деня, като от време на време се групирали, за да отблъснат нападението на неприятелската кавалерия, и залягали под заслона на насипа, да се запазят от яростната френска канонада. И когато вечерта всички сражаващи се там англичани получили заповед за настъпление, докато врагът се отдръпвал след последното си нападение, този бил склонът, по който капитанът се впуснал надолу, като викал «ура» и размахвал сабя, обаче бил улучен от вражески куршум и паднал мъртъв.

— Майор Добин занесе тялото на капитана в Брюксел — каза подофицерът с нисък глас — и както ваша светлост вече знае, той се погрижи за погребението му.

Селяните и продавачите на възпоменателни останки, намиращи се наоколо, крещяха край двамата мъже, предлагайки за продан най-различни спомени от битката — кръстове, еполети и изпочупени брони, докато войникът продължаваше своя разказ.

На раздяла, след като посети местата, където синът му се бе проявил за последен път, Озбърн даде много щедра награда на подофицера. Той бе видял вече неговия гроб. Озбърн бе отишъл там веднага след пристигането си в Брюксел. Тялото на Джордж лежеше в хубавото гробище на Лекен, близо до града. Веднъж, когато отишъл на това място на разходка с компания, той пожелал шеговито там да бъде гробът му. И наистина младият офицер бе положен от приятеля си тъкмо там, вън от гробището, в един ъгъл на градината, отделен с храсталаци от параклисчетата, кулите и цветните лехи, под които почиваха католиците. За стария Озбърн бе унизително да си помисли, че синът му — английски джентълмен, капитан от знаменитата британска армия, не е бил намерен за достоен да лежи в земята, където заравят някакви си обикновени чужденци. Кой от нас може да каже колко суетност се таи в най-жарката ни привързаност към другите и колко себелюбива е любовта ни? Озбърн не размишляваше много върху двойствената природа на чувствата си; нито върху борбата, която се водеше между инстинкта и самолюбието му. Той вярваше неотклонно, че всичко, което върши, е право, че при всички възможни случаи трябва да постъпва, както единствено той намира за добре и — подобно на ужилването от оса или ухапването от змия — омразата му напираше, остра и отровна, срещу всичко, което би могло да мине за противодействие. Той се гордееше с омразата си, както и с всичко друго. Винаги да бъде прав, винаги да върви напред със смазващи стъпки и никога да не се съмнява — нима това не са големите качества, с които тъпотата взема преднина в света?