Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 290

Видът на този камък така разстрои нервите на девойките, че мис Мария се принуди да напусне черквата. Богомолците направиха почтително път на тези ридаещи момичета, облечени в пълен траур, и съжалиха суровия стар баща, седнал срещу възпоменателната плоча на умрелия войник. «Дали ще прости на мисис Джордж?» — питаха се едно друго момичетата, след като вълнението им стихна. Между познатите на семейство Озбърн, които знаеха за скъсването на връзките между бащата и сина поради женитбата на последния, също се говореше много относно възможностите за одобряване с младата вдовица. Много господа се хващаха на бас по този въпрос, както живеещите около Ръсъл Скуеър, така и в Сити.

Ако сестрите се тревожеха, че баща им може би ще признае Амелия за дъщеря на семейството, тази тяхна загриженост се усили, когато към края на есента старият Озбърн заяви, че ще замине в чужбина. Той не каза къде отива, но те веднага разбраха, че ще се упъти към Белгия, а им беше известно също така, че вдовицата на Джордж все още се намира в Брюксел. Те получаваха доста точни сведения за Амелия от лейди Добин и нейните дъщери. Нашият добър капитан бе произведен в по-горен чин поради смъртта на втория майор на полка, загинал на бойното поле. А смелият О’Дауд, който се бе отличил много там, както и при всички случаи, когато имаше възможност да покаже хладнокръвието и храбростта си, бе станал полковник и носител на Ордена на банята.

Голямо мнозинство от смелите офицери и войници на… полк, който бе пострадал жестоко и през двата дена на сражението, през есента все още се намираха в Брюксел, където лекуваха раните си. В продължение на няколко месеца след големите битки градът представляваше огромна военна болница; и когато войниците и офицерите започнаха да се понадигат от леглата си, градините и обществените места се изпълваха с ранени — стари и млади, които, откопчили се току-що от ноктите на смъртта, се отдаваха на хазарт, на веселие и на любов, както в такива случаи често правят хората от Панаира на суетата. Мистър Озбърн лесно намери някои от офицерите на… полк. Той познаваше добре униформата им, бе следил зорко всички промени и производства в полка и много обичаше да говори за него и офицерите му, сякаш сам той бе един от тях. В деня след пристигането си в Брюксел той видя един войник с добре познатите му нашивки, седнал да си почине на една каменна скамейка в градината. Отправи се към него и разтреперан зае място до оздравяващия човек.

— В ротата на капитан Озбърн ли бяхте? — запита го той и след кратко мълчание прибави: — Той беше мой син, сър.

Войникът не беше от ротата на Озбърн, но вдигна здравата си ръка и докосна тъжно и почтително шапка пред изпития, унил джентълмен, който го бе заговорил.

— В цялата армия нямаше по-прекрасен и по-добър офицер — каза войникът. — Подофицерът на ротата на капитана (сега начело на нея е капитан Реймънд) се намира в града, ранен в рамото. Негово благородие би могъл да се срещне с него, ако обича, и той ще му разправи всичко, което желае за… за действията на… полк. Но навярно негово благородие се е срещнал с храбрия майор Добин, най-добрия приятел на капитана; а сигурно е видял и мисис Озбърн, която също е в града и която, според думите на всички, била много зле. Казват, че в продължение на шест седмици и повече тя дори не била с ума си. Но, разбира се, ваше благородие знае всичко това. И простете, че ви говоря за тези неща — прибави войникът.