Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 294

— И това е, което можете да й кажете — завърши с проклятие речта си той, — и към това свое решение ще се придържам до последния ден от живота си.

Значи, оттук нямаше никаква надежда. Вдовицата трябваше да живее с оскъдната си пенсия или с помощта, която Джоз би могъл да й даде. «Мога да й кажа това, но тя няма да го чуе» — мислеше си с тъга Добин, тъй като от нещастието насам мислите на клетата млада жена съвсем не бяха тук и зашеметена под тежестта на мъката си, доброто и злото й бяха еднакво безразлични.

Такива бяха за нея дори приятелството и сторените й добрини. Тя приемаше и двете, без да се оплаква, и след като ги приемеше, отново потъваше в скръбта си.

Представете си, че подир гореописания разговор са изминали около дванадесет месеца от живота на нашата клета Амелия. Първата половина на тези дни тя прекара в такава дълбока и сърцераздирателна мъка, че ние, които наблюдаваме и описваме някои от преживяванията на това слабо и нежно сърце, трябва да се отдръпнем пред жестоката печал, която изцежда кръвта му. Пристъпвайте с тихи крачки край нещастната постеля на клетата измъчена душа. Полекичка затваряйте вратата на тъмната стая, където тя страда, също както правеха добрите хора, които се грижеха за нея през първите месеци на болката й и не я оставяха нито за миг, докато провидението не й изпрати утеха. Дойде ден — ден на почти безгранична радост и смайване, — когато клетата овдовяла девойка притисна до гърдите си дете — дете, с очите на Джордж, който бе загинал, — мъничко момче, красиво херувимче. Да чуе първия му вик, бе същинско чудо! Как плачеше и се смееше тя над него — как любовта, надеждата и вярата отново се събудиха в гърдите й, когато детенцето се сгуши там! Тя бе спасена. Лекарите, които се грижеха за нея и се страхуваха за живота и разсъдъка й, чакаха с трепет този критичен момент, преди да заявят, че едното или другото са в безопасност. За хората, които бдяха край нея в продължение на много месеци, си струваше да преживеят всичкото това съмнение и страх, за да видят отново лъчистия й поглед, отправен нежно към тях.

Един от тези хора беше нашият приятел Добин. Той я върна в Англия в майчиния й дом. Това стана, когато мисис О’Дауд получи повелително нареждане от своя полковник да тръгне — и така бе принудена да напусне болната. Всеки, който има чувство за хумор, би изпитал голямо удоволствие да види как Добин държеше детето и да чуе с какво доволство се смееше Амелия, докато го наблюдаваше. Уилям беше кръстник на детето и употреби цялата си изобретателност да му купува чашки, лъжички, биберони и коралови герданчета.

Как майка му се грижеше за него, как го обличаше и как живееше чрез него: как пъдеше всички бавачки и не позволяваше почти никоя чужда ръка да го докосва, освен нейната собствена; как смяташе, че най-голямото благоволение, което можеше да покаже към кръстника му, майор Добин, бе да му позволи да го подрусва от време на време — всичко това няма защо да се разправя тук. Детето бе нейният живот. Съществованието й бе майчината милувка. Тя ограждаше крехкото и безсъзнателно същество с любов и обожание. Самия й живот изсмукваше то от гърдите й. Нощем и когато биваше сама, тя изпадаше в такъв екстаз на майчина обич, какъвто чудната божия любов отрежда за женския инстинкт — радост, която стои много по-високо и по-ниско от разума — красива сляпа преданост, позната само на женското сърце. Едно от задълженията на Уилям Добин беше да размишлява върху това поведение на Амелия и да следи, какво става в сърцето й. И ако любовта му го караше да отгатва почти всички чувства, които го вълнуваха, уви, той виждаше с фатална яснота, че там няма място за него. И тъй, понасяше с примирение участта си, знаеше я и бе доволен да я носи.