Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 251

— Трябва да бъдеш твърда, скъпа ми Амелия — каза тя мило, — тъй като той не бива да те види болна, когато изпрати да те повикат след победата. Ти не си едничката жена, която днес е останала в божиите ръце.

— Знам това. Аз съм много лоша, много слаба — каза Амелия. Тя познаваше добре собствената си слабост. Но присъствието на нейната по-храбра приятелка и упражняваният от нея надзор възпираше безсилието й и я караше да се чувствува по-добре. Те седяха заедно до два часа. Сърцата им бяха при колоната войници, които продължаваха пътя си напред и все по-далеч. Ужасни съмнения и тревоги, молитви, страхове и неописуема скръб следваха полка. Това бе дан, която жените плащаха на войната. Тя е изпитание както за едните, така и за другите и изтръгва кръвта на мъжете и сълзите на жените.

В два и половина дойде ред на едно събитие, което бе от всекидневна важност за мистър Джоузеф: обедният час. Войници можеха да се сражават и да загиват, но той трябваше да се нахрани. Той влезе в стаята на Амелия, да я придума да раздели с него обеда.

— Опитай — каза той, — супата е много хубава. Хайде, Еми, опитай — каза той и й целуна ръка. Освен на сватбата й не беше правил това от дълги години.

— Ти си много добър и много мил, Джоузеф — отвърна тя. — Всички са много мили, но, моля ти се, нека днес остана в стаята си.

Лъхът на супата обаче беше приятен за обонянието на мисис О’Дауд и тя реши да прави компания на мистър Джоз. Така че двамата седнаха да обядват.

— Нека бог благослови храната — каза тържествено съпругата на майора. Тя си уцелеше за своя добър Мик, който яздеше начело на своя полк. — Лош ще бъде обедът на клетите момчета днес — добави тя с въздишка, а после, като истински философ, започна да се храни.

Духът на Джоз се повишаваше заедно с напредването на обеда. Той пи наздравица за полка; и изобщо измисляше всякакви предлози, за да глътне по още някоя чаша шампанско.

— Ще пием за О’Дауд и за смелия… полк — заяви той и се поклони галантно на гостенката си. — Нали така, мисис О’Дауд? Изидор, напълни чашата на мисис О’Дауд.

Но изведнъж Изидор се сепна, а жената на майора остави вилицата и ножа си. Прозорците на стаята бяха отворени и гледаха на юг. Откъм тази посока и над облените от слънчевата светлина покриви се носеше тъп, далечен шум.

— Какво има? — запита Джоз. — Защо не наливаш нехранимайко такъв?

— C’est le feu ! — възкликна Изидор, като изтича към балкона.

— Господи помилуй; това са оръдията! — извика мисис О’Дауд, като скочи и също изтича към балкона. Можеха да се видят хиляди бледи и загрижени лица, които гледаха от другите прозорци. И изведнъж сякаш цялото население на града се втурна из улиците.

Глава XXXII

В която Джоз побягва, а войната стига до своя край

Ние, които живеем в мирното лондонско Сити, никога не сме виждали, и дай боже никога да не видим, картината на суетене и уплаха, която Брюксел представляваше от себе си. Тълпите се втурнаха към Намюрската порта, от чиято посока се носеше грохотът, и мнозина се отправиха на коне по равното шосе, та ако имаше някакви съобщения от войската, да ги научат по-бързо. Всеки питаше съседа си за новини. И дори високопоставените английски лордове и дами благоволяваха да заприказват непознати хора. Привържениците на французите се движеха насам-натам, обезумели от възбуда, и предричаха победата на своя император. Жените се втурваха към черквите, изпълваха параклисите и се молеха по стъпалата. Търговците затваряха дюкяните и излизаха навън, да увеличат общата врява и виковете на уплаха. Тъпият ехтеж на оръдията продължаваше. Екипажи с пътници започнаха да напущат града и да се отправят към Гант. Предричанията на френските привърженици взеха да минават за действителни факти.