Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 249

— Скъпа Амелия, ти не си никак добре — каза гостенката, като протегна напред ръка, за да вземе тази на Амелия. — Какво ти е? Нямаше да съм спокойна, ако не дойдех да те видя.

Амелия си отдръпна ръката — никога през живота си тази нежна душица не бе поглеждала с недоверие на проявените към нея добри чувства, нито пък бе отказвала да им отвърне със същото. Но сега тя си отдръпна ръката и цялата се разтрепери.

— Защо си дошла тук, Ребека? — каза тя, като все още я гледаше печално с големите си очи. Тези погледи обезпокоиха гостенката й.

«Трябва да го е видяла, когато ми даде писмото на бала» — помисли си Ребека.

— Не се вълнувай, скъпа Амелия — каза тя, като погледна надолу. — Дойдох само да видя, ако е възможно… дали си добре.

— А ти добре ли си? — каза Амелия. — Разбира се, че си добре. Ти не обичаш съпруга си. Ако го обичаше, нямаше да си тук. Кажи ми, Ребека, видяла ли си от мене друго, освен добро?

— О, Амелия, разбира се, че не — каза другата, като продължи да държи главата си надолу.

— Кой ти дари приятелството си, когато беше съвсем бедна? Не се ли държах към тебе като към сестра? Ти ни познаваше в по-щастливи дни, преди той да се бе оженил за мене. Тогава аз бях всичко за него. Иначе би ли постъпил тъй благородно и би ли изоставил богатство и семейство, за да ме направи щастлива? Защо застана между мене и любовта ми? Кой те изпрати да разделиш тези, които бог е съчетал, и да отнемеш сърцето на моя любим — на моя съпруг? Мислиш ли, че би могла да го обичаш, както аз го обичам. Неговата любов бе всичко за мене. Ти го знаеше и въпреки това пожела да ми я грабнеш. Това е срамно, Ребека — ти, лоша и зла жена — невярна приятелка и невярна съпруга!

— Амелия, кълна се в бога, че нямам никаква вина пред съпруга си — каза Ребека, като извърна поглед от нея.

— А пред мене нямаш ли вина, Ребека? Ти не успя, но се опита. Попитай сърцето си дали не е така.

«Тя не знае нищо» — каза си Ребека.

— Той се върна пак при мене. Аз знаех, че ще го направи. Знаех, че никакви лъжи, никакви ласкателства не могат да го задържат за дълго далеч от мене. Знаех, че ще се върне. Молих се на бога да се върне. — Клетата девойка изрече тези думи с такава сила на духа и с такава енергичност, каквито Ребека никога по-рано не бе виждала у нея и пред които стоеше напълно безмълвна. — Какво ти сторих — продължи тя с по-жален глас, — та трябваше да се опитваш да ми го отнемеш? Той беше мой само в продължение на шест седмици. Ти би могла поне през тях да ме пощадиш, Ребека. Но още от първия ден на брака ни ти дойде и го порази. Сега, когато го няма, идваш да видиш как съм, така ли? — продължи тя. — През миналите две седмици ти ме направи достатъчно нещастна — можеше поне днес да се смилиш над мене.

— Аз… аз никога не съм идвала тук — възрази Ребека.