Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 175

Какво я накара да се дръпне назад, да впери поглед в него, а сетне в земята пред нозете си, и да даде вид, че ще припадне в ръцете му, ако той не я бе настъпил навреме по крака, като по този начин й даде възможност да се овладее? Защо тя така силно се развълнува от думите на Добин? На това не можем да дадем никакъв отговор. Но когато той пристигна на следния ден, Мария не беше в гостната със сестра си и мис Уирт отиде да я намери, така че капитанът и мис Озбърн останаха сами. И двамата бяха толкова тихи, че тиктакането на изобразяващия жертвоприношението на Ифигения часовник над камината се чуваше силно.

— Колко хубаво беше снощното тържество! — започна най-после насърчително мис Озбърн. — И… колко по-добре танцувате сега, капитан Добин! Сигурно някой ви е учил — прибави тя с мило лукавство.

— Трябва да ме видите как играя народни танци с нашата мисис майор О’Дауд, а също и джиг — виждали ли сте някога джиг? Но аз мисля, че всеки може да играе добре с вас, мис Озбърн — вие така хубаво танцувате.

— Млада и красива ли е съпругата на майора? — запита хубавата му събеседничка. — Ах, колко ли с ужасно да бъде човек съпруга на военен! Просто се чудя как имат настроение да танцуват, особено в тези ужасни военни времена! О, капитан Добин, понякога потрепвам, когато си помисля за нашия мил Джордж и за опасностите, на които са изложени военните. Много ли от офицерите на вашия полк са женени, капитан Добин?

«Бога ми, тя вече съвсем си разкри картите» — мислеше си мис Уирт; но тази нейна забележка не можа да се чуе през цепките на вратата, пред която компаньонката бе застанала.

— Един от нашите младежи току-що се ожени — каза Добин, като дойде право на въпроса. — Двамата се обичаха много отдавна. Връзката им е много стара и освен това са бедни като църковни мишки.

— Ах, колко интересно! Ох, колко романтично! — извика мис Озбърн, когато капитанът каза «стара връзка» и «бедни». Съчувствието й го насърчи.

— Най-прекрасният младеж в полка — продължи той. — В армията няма по-смел и по-хубав офицер; а и жена му е тъй очарователна! Как само ще я харесате! Наистина, как ще я харесате, когато я опознаете, мис Озбърн! — Младата девойка си помисли, че мигът е настъпил и че това се доказваше от Добиновото неспокойство, което той изразяваше видимо, като присвиваше чело, потропваше по земята с големите си нозе, бързо закопчаваше и разкопчаваше мундира си и т.н. Мис Озбърн си мислеше, че ако си поотдъхне малко, той ще разкрие сърцето си; и се приготви напрегнато да го изслуша. А часовникът, сложен в олтара, на който бе поставена Ифигения, след подготвително потреперване започна да удря дванадесет; и удряше така бавно, сякаш щеше да трае до един — тъй безкрайно се видя то на нетърпеливо чакащата мома.

— Но аз не съм дошъл да говоря за женитба — искам да кажа… тази женитба… всъщност… знаете… скъпа мис Озбърн, думата ми е за нашия приятел Джордж.

— За Джордж ли? — каза тя с такъв разочарован глас, че мис Уирт и Мария се разсмяха от другата страна на вратата, а дори и самият този клетник Добин бе склонен да се усмихне, защото положението на нещата не му беше съвсем непознато. Джордж често го бе закачал деликатно: «Ех, Уил, защо не вземеш нашата Джейн? Ако й предложиш, ще те приеме. Залагам пет към две, че ще го стори.»