Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 171

— Нека поиграем билярд — каза единият от приятелите му — високият с почернените мустаци.

— Не, капитане; не, дявол да го вземе — отвърна поизплашен Джоз. — Никакъв билярд днес, Кроли, мое момче; вчера беше достатъчно.

— Ти играеш много добре — каза Кроли, като се смееше. — Нали тъй, Озбърн? Как добре направи онзи петорен удар, нали?

— Знаменито — каза Озбърн. — Джоз е голям майстор на билярда, пък и на всичко друго. Бих желал да имаше тук лов на тигри. Бихме могли да убием няколко преди вечеря. (Брей, какво хубаво момиче мина! Какви глезени, а, Джоз?) Разправи ни историята за онзи лов на тигри и как си погнал един в джунглите — чудесна история е това, Кроли. — И Джордж Озбърн се прозина — Ех, че мудно минава тук времето! — каза той. — Какво ще правим сега?

— Да отидем ли да разгледаме конете, които Снъфлър току-що е довел от людския панаир? — предложи Кроли.

— А защо пък да не отидем да хапнем малко желе у Дътън? — каза хитрецът Джоз, който искаше да убие с един куршум два заека. — Там има чудесна келнерка.

— Хайде да отидем да посрещнем «Светкавицата», вече й е време, нали? — подкани Джордж. И тъй като това мнение надделя над предложенията за конете и желето, те се запътиха към станцията на дилижанса, за да видят пристигането на «Светкавицата».

Като вървяха, срещнаха екипажа — отворения екипаж на Джоз Седли, с пищните гербове — разкошното превозно средство, в което той имаше обичай да се вози в Челтнам, величествен и самотен, със скръстени ръце и накривена шапка; или пък по-щастлив, с дами до него.

Сега в екипажа имаше две дами: едната дребничка, със светла коса, облечена според последната мода; другата — с кафява копринена наметка и сламена шапка с розови панделки, с кръгло розово, щастливо лице, да ти е драго да го погледнеш. Тя спря екипажа, когато той наближи тримата господа, и след тази властна проява видът й стана малко неспокоен и тя поруменя по най-безсмислен начин.

— Разходката беше чудесна, Джордж — каза тя — и… и тъй се радваме, че се връщаме и, Джоузеф, не го оставяй да закъснява.

— Не изкушавайте съпрузите ни да вършат лудории, мистър Седли, вие, лоши човече — каза Ребека, като заклати към Джоз хубавия си малък пръст, облечен в най-елегантната френска велурена ръкавица. — Никакъв билярд, никакво пушене, никакви лудории!

— Моя мила мисис Кроли, боже мой! Честна дума! — това бе всичко, което Джоз можа да възкликне вместо отговор; но той успя да застане в подходящата поза, с глава, облегната на едното рамо, извърнал засмяното си лице към своята жертва, с едната ръка на гърба, подпряна на бастуна, а другата (тази с диамантения пръстен) между гънките на нагръдника и жилетките си. Когато екипажът отмина, той изпрати целувка на хубавите дами с украсената си с диаманта ръка. Как желаеше целият Челтнам, целият Чоуринги, цялата Калкута да го бяха видели в тази поза — как маха с ръка на такава красавица, в обществото на такъв известен сред модния свят младеж като Родън Кроли от конната гвардия!