Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 169

Булката носеше кафява копринена наметка и сламена шапка с розова панделка; над шапката си имаше воал от бяла дантела, подарък от нейния брат мистър Джоузеф Седли. Капитан Добин беше поискал позволение да й подари златна верижка и часовник, които тя носеше при този случай; а майка й бе дала диамантена брошка — почти единствената скъпоценност, която й бе останала. През време на церемонията мисис Седли седеше на черковната скамейка и плачеше, а ирландското слугинче и хазайката й мисис Клеп я утешаваха. Старият Седли не присъствуваше. Джоз пое ролята на баща си да предаде булката, докато капитан Добин влезе в ролята на свидетел на приятеля си Джордж.

В черквата нямаше никой друг, освен тези, които извършваха церемонията, малката сватбарска група и прислужниците. Двамата лакеи стояха високомерно настрани. Дъждът трополеше по прозорците. Той се чуваше през паузите на обреда; чуваше се и хлипането на старата мисис Седли на черковната скамейка. Гласът на свещеника отекваше тъжно в празната черква. Озбърновото «съгласен» прозвуча с дълбок басов тон. Отговорът на Еми се отрони разтреперано от устните й, направо от сърцето, по едва можа да бъде чут от друг, освен от капитан Добин.

Когато обредът свърши, Джоз Седли излезе напред и целуна сестра си за първи път от много месеци — мрачният вид на Джордж беше изчезнал и сега той изглеждаше горд и ликуващ.

— Твой ред е, Уилям — каза той, слагайки приятелски ръка върху рамото на Добин; и последният отиде и докосна Амелия по бузата.

Сетне отидоха в преддверието и се разписаха в регистъра.

— Господ да те благослови, приятелю Добин — каза Джордж, като сграбчи ръката му и нещо много прилично на влага блесна в очите му. Уилям отвърна само като кимна с глава. Сърцето му бе преизпълнено и той не можеше да каже нищо.

— Пиши непременно и ела веднага щом можеш — каза Озбърн. След като мисис Седли си взе развълнувано сбогом с дъщеря си, младоженците се запътиха към екипажа.

— Махайте се оттук, дяволчета такива — извика Джордж на малката група мокри хлапета, които се навъртаха край черковната врата. Дъждът се лееше по лицата на невестата и младоженеца, докато отиваха към екипажа. Няколкото деца извикаха унило «ура», когато екипажът тръгна, хвърляйки пръски кал.

Уилям Добин, със своята смешновата фигура, стоеше на черковната тераса и гледаше към каретата. Малката група зрители му подвикваха подигравателно. Той не мислеше нито за тях, нито за смеха им.

— Ела вкъщи да похапнем, Добин — извика един глас зад него; и една пълна мека ръка се сложи на рамото му, като прекъсна унесеността на честния човечец. Но капитанът нямаше сърце да отиде да пирува с Джоз Седли. Той настани разплаканата стара дама и придружаващите я в екипажа до Джоз и ги остави, без да размени повече думи. И този екипаж отмина и хлапетата извикаха ново присмехулно «ура».