Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 170

— Дръжте, просячета такива — каза Добин, като им раздаде няколко петачета, след което си тръгна сам в дъжда. Всичко бе свършено. Те бяха венчани и, дай боже, щастливи. Никога, откакто беше малко момче, той не се бе чувствувал тъй нещастен и самотен. Жадуваше с натежало от болка сърце да изминат първите няколко дни, за да може отново да я види.

Няколко дни след по-горе описаната церемония трима познати наши младежи се радваха на красивия изглед, представляващ от едната страна сводести прозорци, а от другата синьо море — гледка, която Брайтън предлага на пътника. Понякога очарованият лондончанин поглежда към океана — засмял се с безброй трапчинки, изпъстрен с бели платна, със стотици подвижни кабини, целуващи полата на синята му дреха; друг път, повече като любител на човешката природа, отколкото на природните сцени, той обръща очи към сводестите прозорци и към туптящия там човешки живот, който те разкриват. От един се чуват звуци на пиано, на което млада девойка с къдри се упражнява шест часа дневно, за голямо удоволствие на останалите обитатели; на друг се показва прекрасната Поли, бавачката, която друса на ръце мастър Омниум; докато Джейкъб, неговият баща, яде дребни морски рачета и гълта за закуска вестник «Таймс» на долния прозорец. По-нататък са госпожици Лийри — те търсят с поглед младите офицери от тежката артилерии, които непременно ще закрачат по скалите. Ето и един човек от Сити, с моряшки вид и с огромен телескоп, който той е насочил към морето, за да обхване с него всяка увеселителна и риболовна лодка, която идва към брега или го напуща, и т.н. и т.н. Но имаме ли свободно време да описваме Брайтън? Брайтън, този чист Неапол с благородно население — този Брайтън, който винаги изглежда бодър, весел и облечен пъстро като палячо — този Брайтън, който по времето на настоящата повест бе седем часа далеч от Лондон, но който сега отстои само на стотина минути от него и който кой знае колко още ще се приближи, освен ако Джоунвил не дойде без време да го бомбардира.

— Ех, ама че е хубаво онова момиче от етажа над ателието за бельо! — забеляза единият от тези трима на другаря си. — Божичко, Кроли, не го ли видя как ми намигна, когато минавах?

— Недей сломява сърцето й, Джоз, мошеник такъв — каза един от другарите му. — Не си играй с чувствата й, донжуан такъв.

— Я се махай! — каза Джоз Седли, твърде доволен, като се захили към въпросната домашна прислужничка и й хвърли най-сразяващ поглед. В Брайтън Джоз беше дори по-величествен, отколкото на сватбата на сестра си. Носеше ярки жилетки, всяка една от които го караше да изглежда като конте, и беше облечен във военен мундир, украсен с разни копчета, петлици и нашивки. Напоследък той носеше военно облекло и беше възприел военни навици. Вървеше с двамата си приятели, които бяха от тази именно професия, като потропваше с шпорите си, перчеше се ужасно и хвърляше смъртоносни погледи на всички слугини, които заслужаваха да бъдат сразени.

— Е, момчета, какво ще правим, докато дамите се завърнат? — запита контето. Дамите бяха отишли с екипажа му на разходка в Ротингдийн.