Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 168

— Не мигнах до сутринта, Доб — каза той. — Имах треска и ужасно главоболие. Станах в девет и отидох да се изкъпя. Знаеш ли, Доб, чувствувам се точно тъй, както онази сутрин в Квебек, когато трябваше да изляза на състезание с коня Ракета.

— Същото е и с мене — отвърна Уилям. — Тази сутрин бях двойно по-неспокоен от тебе. Спомням си, че тогава ти закуси знаменито. Хапни нещо и сега.

— Ти си прекрасен човек, Уил. Ще пия за твое здраве, момчето ми, и за сбогом на…

— Не, не, две чаши са достатъчно — прекъсна го Добин. — Хей, Джон, вдигни напитките. Сложи малко черен пипер на пилето си. Но побързай, защото вече е време да сме там.

Когато ставаше тази кратка среща между двамата капитани, часът бе единадесет и половина. От известно време вън чакаше файтон, и който прислужникът на капитан Озбърн сложи куфара на господаря си и чантата с тоалетните му принадлежности. Двамата джентълмени забързаха под един чадър и влязоха във файтона, а лакеят се качи на капрата, като проклинаше дъжда и мокрия файтонджия, който изпущаше пара до него.

— Пред черковната врата ще намерим по-хубав екипаж от този — каза той, — това все пак е утеха. — И файтонът тръгна, поемайки надолу по Пикадили, където Апсли Хаус и болницата «Сент Джордж» все още бяха червено боядисани, където имаше газени фенери и където арката Пимлико не бе още издигната, нито пък отвратителното чудовище на кон, което господствува над нея и над цялата околност. Файтонът продължи да върви надолу по Бромптън Роуд и стигна до една черква, наблизо до Фулъм Роуд.

Там чакаше екипаж с четири коня; също и една от онези карети, които се наричат стъклени. Поради дъжда бяха се насъбрали малцина празноскитащи.

— Дявол да го вземе! — извика Джордж. — Казах само за екипаж с два коня.

— Господарят пожела екипаж с четири коня — каза слугата на мистър Джоузеф Седли, който чакаше; и той се съгласи с лакея на мистър Озбърн, докато двамата следваха Джордж и Уилям в черквата, че «зрелището е съвсем бедно и едва ли ще има сватбено угощение».

— Ето ви и вас — каза нашият стар приятел Джоузеф Седли, като пристъпи напред. — Закъснял си пет минути, Джордж, момчето ми. Какъв ден, а? Дявол да го вземе, също както при започването на дъждовния сезон в Бенгалия. Ще видиш обаче, че моят екипаж не пропуска вода. Хайде, идвай, майка ми и Еми са в преддверието.

Джоз Седли беше прекрасен. Сега бе по-пълен от всякога. Яките му бяха по-високи; лицето му бе по-червено; накъдреният му нагръдник се развяваше величествено от пъстрата жилетка. Ваксата за ботуши не бе още изнамерена; обаче високите чизми така лъщяха на красивите му крака, че положително трябва да са били онези, пред които в една стара картина е представено как един джентълмен се бръсне; а на светлосивия му жакет бе цъфнало прелестно шаферско цвете, подобно на разтворена бяла магнолия.

С една дума, Джордж бе хвърлил големия жребий. Той щеше да се жени. Оттам идеше бледността и нервността му — безсънната му нощ и сутрешното му безпокойство. Чувал съм и други хора да изпадат в подобно състояние по подобен повод. Безсъмнено след три или четири церемонии човек свиква с това, обаче всеки признава, че първото гмуркане е страшно.