Читать «Панаир на суетата (роман без герой)» онлайн - страница 158

— Трябваше да я видиш как се беше облякла за двореца, Еми — каза със смях Озбърн. — Дойде при сестрите ми да се покаже, преди да я представи там роднината й милейди Бинки. Тази жена Хегистън е роднина с всички. Диамантите й блестяха като ракетите във Воксхол, когато ние бяхме там. (Спомняш ли си Воксхол, Еми, и как Джоз пееше на ухото на скъпото си съкровище?) Представи си, миличка, диаманти и махагон! Помисли си само какъв прекрасен контраст — и белите пера в косата й — искам да кажа, във вълната й. Обиците й бяха като светилници, Бога ми, човек просто можеше да ги запали — а и жълтият й копринен шлейф, който се влачеше отзаде й като опашка на комета.

— На колко е години? — запита Еми, на която Джордж бъбреше за тази тъмнокожа особа на сутринта, след като отново се бяха събрали — бъбреше тъй сладко, както никой друг в света не можеше да бъбри.

— Ех, макар и току-що да е напуснала училище, черната принцеса трябва да е на двадесет и две-три години. А пък да я видиш какъв правопис има! Обикновено мисис полковник Хегистън пише писмата й, но веднъж, в момент на изблик на чувства, тя написала една бележка на сестрите ми; вместо «сатен» писала «сетен», а вместо «Сент Джеймс» — «Сент Джамс».

— О, това трябва да е мис Шварц, която заемаше спалня-салон — каза Еми, като си спомни за добродушната мулатка, която бе изпаднала в такава истерия, когато Амелия напущаше лицея на мис Пинкъртън.

— Точно същото име — каза Джордж. — Баща й бил германски евреин — казват, че бил собственик на роби, свързан по някакъв начин с Канибалските острови. Миналата година той умрял и мис Пинкъртън завършила образованието й. Тя може да свири две парчета на пиано; знае три песни и може да пише, когато мисис Хегистън е наблизо да й диктува буквите. Джейн и Мария вече я обичат като сестра.

— Бих желала и мене да обичаха — каза с копнеж Еми. — Към мене винаги се държаха студено.

— Мило дете, и тебе щяха да обичат, ако имаше двеста хиляди фунта стерлинги — отвърна Джордж. — Така са възпитани. Това, на което нашето общество държи, са парите. Живеем сред големи търговци от Сити и банкери и всеки, който разговаря с тебе, подрънква в джоб парите си. Ето например онзи простак Фред Булък, който ще се ожени за Мария, ето Голдмур, директора на Източноиндийската компания, ето и Дипли, търговеца на восък, от нашия бранш — каза Джордж, като се изчерви неловко. — Дявол да я вземе цялата тази сган от сребролюбци-простаци! Когато присъствувам на големите им тежки вечери, заспивам. И така се срамувам от глупавите приеми на баща си! Свикнал съм да живея с джентълмени, Еми, и със светски хора, а не с охранени търговци. Скъпа малка женичке, ти си единствената от нашия кръг, която мисли, говори и се държи като дама; и ти вършиш това, защото си ангел и не можеш иначе. Не протестирай. Ти наистина си единствената лейди. Не забеляза ли това и мис Кроли, която е живяла сред най-доброто общество на Европа? А що се отнася до Кроли от гвардейския полк, дявол да го вземе, чудесен човек е и аз се възхищавам от него за това, че се ожени за девойката, която си бе избрал.