Читать «Първото семейство» онлайн - страница 111

Стив проследи протегнатата ръка на Генералния президент. През прозорците на извитата стена зад бюрото видя голяма тревиста местност, напъпили върби, сребърностволи борики и по-наблизо — сграда със стръмен бял покрив с издигната нагоре кула с кръст.

— Знаеш ли какво е това? — попита Джеферсън. — Картина на тази страна такава, каквато е била. Ню Хампшир… през пролетта. В цяла Америка човек е можел да вижда през прозореца си гледки като тази! Зелена трева, зелени дървета, зелени хълмове… точно както се казва в песента. И един ден тя отново ще стане зелена. Нашите прародители са се борили с диви зверове и с природата за всяка педя от нея, за да могат да я предадат на бъдещите поколения. Тази борба си е заслужавала. Тя си заслужава и днес… да си я върнем. Мютите са осуетили тези мечти, превърнали са ги в кошмар, ограбили са светлото ни бъдеще. От нас зависи… от мен и от Бен, от младите надарени хора като теб и всеки здрав трекер да направим каквото можем, за да върнем на Федерацията това, което й принадлежи. — Генералният президент посочи богато украсения таван. — Света там горе, света със синьото небе. Онова, което сме успели да направим тук долу, под земята, е нищо в сравнение с онова, което ще направим, когато земята стане отново наша! — Той вдигна дясната си ръка, стисна я в юмрук и удари силно облегалката на стола люлка. — Само за едно нещо съжалявам, Стивън. Че няма да съм жив през онази нощ, когато в цяла Америка ще горят огньове. Не пламъци и пушеци от горящи градове, а тук — Генералният президент посочи горящите пънове, — в огнищата, в домовете на смелите. Но ти… ти може да видиш този ден или най-малкото да се присъединиш към нас и да помогнеш той да настъпи по-рано. През целия си живот съм работил за тази цел. Също и Бен и останалата част от Семейството. Готов ли си да посветиш живота си и да помогнеш това да стане, Стивън?

— Господин президент… досега винаги съм се старал да направя всичко, каквото мога. Готов съм да направя всичко, което поискате от мен, сър.

Джеферсън кимна доволно.

— Добре, добре, това исках да чуя. — Той погледна към Карлстром. — Харесвам този младеж, Бен. Той говори на моя език. — Генералният президент се обърна към Стив и го погледна с пронизващ поглед. — Вярваш ли ми, Стивън?

— Абсолютно, господин президент.

— Достатъчно, за да ми разкажеш за мютската магия? — Джеферсън не сваляше очи от Стив, изучаваше реакцията му. — Не изглеждаш изненадан.

Стив потисна в гърлото си напушилия го смях и успя да го превърне в кашлица.

— Господин президент, след пет месеца с мютите… някак си е трудно да ме изненада нещо. Когато председателката на съвета на оценителите ме прекъсна, щом започнах дай разказвам за пророчеството за Талисмана, беше очевидно, че не съм единственият, който знае за него. Но тъй като останалите от съвета бяха в неведение, това можеше да означава, че други хора на по-отговорни места го приемат сериозно. И ако те мислеха така за пророчеството, тогава следваше, че имат същото мнение и относно мютската магия. Заплахата за Федерацията, която се съдържа в пророчеството, е толкова сериозна, че един от тези хора трябва да сте вие, сър.