Читать «Дервишът» онлайн - страница 189

— Yes. Мистър Сципио имат нос.

Всички се разсмяха, дори господарите на верандата.

— Я ми кажете тогава, мистър Сципио, дали някой има право да ви отнеме тоя нос?

— О, No. Никой няма право него ми отнемат.

— А ако някой вземе, че ви отреже носа, какво бихте сторил, мастър?

— На него негов също отрежат, yes

— Хубаво. Много добре. Това е законът на прерията. Око за око! Нос за нос! Живот за живот! Вие ни виждате сега тук пред себе си! Наричат ни «leaf of trefoil» и всеки знае, че с нас шега не бива. Ние имахме един камарад, един прекрасен другар, който същевременно бе и прочут скитник из Запада. Той беше коварно застрелян от един крадец и разбойник, когото преследваше. Дълго търсихме ние убиеца, ала напразно. Днес го открихме. Мастър Сципио, какво трябва да загуби този мъж?

— Негов живот.

— Много добре! Мастър Сципио, вие сте роден за шериф или за лорд-мер.

— Yes, yes, сър. Сципио са умен, са изключително умен, са феноменално умен! — ухили се нощният пазач.

— Убиецът се намира тук, в каруцата, а ние сме тук, за да изпълним прерийния закон с цялата му строгост.

Ликуването, което сега се разрази, не подлежи на описване. Всичко живо крещеше, смееше се и танцуваше един през друг. Елми се отвърна обзета от ужас.

— Па, възможно ли е?

— Не ми се вярва много. Кой знае какво е намислил тоя шегобиец Хоукинс. Никак не изглежда кръвожаден.

Сам се обърна сега към Уил Паркър.

— Уил, извади престъпника от колата!

Всички вратове се удължиха и всички глави се протегнаха да видят злодея. Уил бръкна под листата, измъкна го, изтърси го на земята и му развърза вървите. Но Лефлър остана да лежи — срамът го притискаше здраво към земята, а и да не видят хората лицето му.

Напразно начинание.

Уил го сграбчи с желязната си ръка и го изправи. Лефлър представляваше плачевна гледка. Косите му висяха разбъркано около главата, облеклото и бельото бяха в безпорядък. На първо време никой не повярва на очите си. Но после отекнаха възгласи — първо поединично и тихо, а накрая в хор.

— Маса Лефлър! Маса Лефлър!

— Заблуждавате се! — извика Сам. — Това не е маса Лефлър, този човек се казва Уолкър и може само да прилича на маса Лефлър.

— Не, не, маса Лефлър са, маса Лефлър! — зарева се наоколо.

— Спокойно! Тихо! Кой е този негодяй, аз все пак по-добре от вас би трябвало да знам! Та нали аз съм този, който го залови!

До тоя момент Уилкинс бе мълчал. Сега пристъпи напред.

— Мистър Хоукинс, каква е тази работа? Как се стигна дотам, че да действате с насилие спрямо мистър Лефлър?

— Мистър Лефлър? — отговори Сам с цялата си невинност. — Извинявайте, ама това е известният Уолкър-Хопкинс, а не вашият съсед. Вижте облеклото му!

— Което и мен действително почти би могло да подведе. Мъжът обаче е самият мистър Лефлър.

— Невъзможно… та нали се беше скрил при Боми, когато го търсехме!

— Трябва да се заблуждавате!

— О, не. Ние сме трима души с шест много добри очи. Видяхме истинският Лефлър да се отбива при Боми и после да си тръгва пак на коня си. Какво ще каже мистър Адлер за този мъж?