Читать «Дервишът» онлайн - страница 186

— Good-a-day! — възкликна Уил. — Той наистина язди сам. Но в такъв случай мошеникът е още вътре.

Сам поклати замислено глава. Работата му се виждаше доста нечиста.

— Дявол да я вземе тая проклета история! Нищо не проумявам.

— Най-голямата дяволщина ще е, преобични Сам, ако ние си лежим пред тоя стар вигвам, а Уолкър хич не е вътре.

— Вътре е бил. Ясно чух как Боми го каза на негъра Даниел. А и още не се е измъкнал… значи продължава да се таи вътре.

— Чуй, Сам, най-добре ще е все пак да отидем още веднъж и да претърсим пак всичко внимателно! Може пък да намерим някоя следа.

— От мен да мине. Но различно отпреди! Не открито, а ще се промъкнем крадешком. Хайде, да не губим повече време!

Те изпълзяха от храстите и се насочиха под прикритие към колибата. В нейна близост закрачиха точно към ъгъла, така че от никой прозорец да не могат да бъдат забелязани. После спряха да се ослушат.

— Вратата е отворена — прошепна Дик.

— Вътре са двама. Чувате ли ги да говорят! — попита Уил.

— Нямах ли право? — заликува Сам Хоукинс. — Сега ще спипаме типа, ако не се лъжа. Come in!

Когато тримата нахлуха — Сам Хоукинс начело — в колибата, Боми стоеше до вратата, докато Лефлър бе седнал така, че бе обърнат с гръб към входа.

— Good morning, за втори път, черна кукумявко! — поздрави Сам. — Я гледай, протежето ти май се е излюпило от дупката си, а?

— Протеже? — попита негърът. — Кой?

— Ей сегичка ще ти покажа.

Сам избута черния настрани, пристъпи, последван от другите двама, към предполагаемия Уолкър и го тупна по рамото.

— Най-сетне, момчето ми! И къде пък пропадна така внезапно?

Когато ги чу да влизат, Лефлър бе взел и доближил чашата до устата си. Сега отпи спокойно и едва тогава се извърна бавно.

— The devil! Кой грубиян се осмелява да ме чука? Запретявам го с цялата си сериозност!

Тримата ловци отскочиха назад с удължени физиономии. Лефлър избухна във висок смях.

— ’s death! Каква палячовщина се изпълнява всъщност тук? А, кого виждам тук? Сам Хоукинс! Е-е, мой малки сър, физиономията ви не е много одухотворена, поне в този миг не. И какво пък сте се вторачил в мен?

Но той криво си бе направил сметката по отношение хитрия Сам. Тази подигравка бе достатъчна, за да си възвърне траперът цялото присъствие на духа. Той из един път направи съвършено различна физиономия и поклати удивено глава.

— Мистър Уолкър, как човек във вашето положение все още може да отваря такава голяма уста, ей това не го проумявам.

— Уолкър? — изхили се Лефлър. — Да не би да сте окьоравял, откакто се видяхме? Надявам се все пак да ме познавате.

— Действително, момчето ми. Вие сте Уолкър-Хопкинс!

— Не ви разбирам. Та нали преди късо време ме видяхте при Уилкинс.

— При него заварих само един-единствен мъж, и това беше мистър Лефлър.

— Е, че нали аз съм този.

— Вие? Лефлър?

Сам се затресе във весел смях, към който се присъединиха и спътниците му. Те веднага схванаха, че Сам преследва определена цел.

— Но, сър, моето име действително е Лефлър.

— Pshaw! — откликна Сам. — Я не ни баламосвайте с такива детинщини! Лефлър току-що препусна с коня си. В замяна на това пък вие сте убиецът Хопкинс. Вашите безсмислени доводи с нищо няма да ви помогнат. Уил, я подай ремъка! Ще вземем да вържем малко ръцете на мистъра.