Читать «Дервишът» онлайн - страница 183

— В такъв случай ще останете, докато настъпи нощта.

— Защо не по-дълго?

— Нали не очаквате, че ще допусна да ми се обсажда жилището половин вечност? Имам си и доста друга работа, освен тая да кисна тук и да ви пазя. Довечера ще ми дойдат няколко гости, които не бива да ви видят.

— Значи искате да ме оставите на произвола?

— Не. Вие ми плащате добре и аз ще ви служа. Дотогава все ще се намери някоя възможност да ви отведа оттук без риск.

В този момент отвън се разнесе тропот от копитата на кон. Лефлър се връщаше.

— Къде си се напъхал, черна прокоба?

— Да, маса.

— Една ракия, чернокожи, ама порядъчна.

— Каза ли маса Уилкинс «да»?

— Не. Мътните да го отнесат!

— Влезте тогава за малко при мен! Ще научите нещо добро.

Лефлър върза жребеца за един кол и тръгна към вратата, където Боми го пропусна. Съглеждайки Уолкър, той се сепна.

— Какво означава това?… Тук вече има някой. Защо ме повика да вляза, черно куче?

Уолкър скочи от пейката си.

— Извинявайте, сър — каза. — Надявам се нашата случайна среща да бъде от взаимна изгода за двама ни. Аз се казвам Уолкър.

— Уолкър? — попита Лефлър удивен. — ’s death, вас ви търсят!

— Зная.

— Какво искат от вас?

— Имаме помежду си една работица, нещо, което хората наричат кръвно отмъщение.

— Мога само да ви съжалявам. Тоя Сам Хоукинс е най-добрият копой между Скалистите планини и Атлантика!

— Надявам се да ми предложите закрилата си.

— Аз? Вашата работа хич не ме засяга!

— Може би все пак! Простете, сър, че ще ви поставя един въпрос, който може да ви се стори много натрапчив… но той е част от нещата!

— Питайте, де!

— Вие сте поискал дъщерята на Уилкинс и сте получил отказ?

— Bounce! Тоя черен негодяй тук ли ви го издрънка?

— Да. Но го направи за ваше добро. Седнете! Боми може да стои на пост, та да не ни обезпокои някой.

Те извадиха едно шише ром от дупката, наместиха се и започнаха шепнешком да разговарят. Боми се курдиса на пъна си, запали си късата лула и се загледа с остър поглед през пролуката на вратата към предлежащата местност. Той не можеше да разбере нищо от разговора на двамата, но явно хич не бе жаден да узнае нещо, което не му е било разказано доброволно…

Без много да го усуква, Уолкър пристъпи направо към целта.

— Ако аз поискам ръката на някое момиче и бъда отхвърлен — поде той, — то първото ми желание ще бъде да си отплатя за тази низост. Мога ли да приема, че и вие така се чувствате?

— Аз не съм по-различен човек от вас и признавам, че мисля за разплата.

— Е, аз имам в ръцете си средство, което би ви дало възможност за едно съвсем изискано отмъщение!

— И как пък се сдобихте с него? Познавате ли Уилкинс?

— Него не, но толкова по-добре племенника му Артър Уилкинс.

— ’s death! Познавате Артър? Къде го срещнахте?

— Позволете да отговоря на този въпрос по-късно! Сега бих желал по-напред да зная, познавате ли добре условията в Уилкинсфийлд?

— Естествено. Та нали съм най-близкият съсед.