Читать «Дервишът» онлайн - страница 181

Изтърча до входа и тикна резето. Боми разбра, че наблизо трябва да има някой и побърза да отиде до прозореца. Стигна достатъчно навреме, за да мерне двамата ловци при последните им крачки.

— Кои са тези типове? — прошепна.

— Дик Стоун и Уил Паркър. Значи и Сам Хоукинс няма да е далеч.

— Е, в такъв случай преследвачите ви вече са тук.

— Да. Не ги пускайте, за Бога, да влязат!

Той се наведе към малката цепнатина и погледна навън.

— Виждам само двамата. Но главата си залагам, че Сам Хоукинс, тая хитра лисица, е с тях. Само се е притаил някъде.

— Откъде пък ще знаят, че сте тук?

— Трябва да са открили следите ми. Пак повтарям, не ги пускайте вътре!

— Как си го мислите? Тъкмо заради вас трябва да ги пусна.

— Глупости! Та тъкмо заради мен трябва да останат вън! Вие сте тук стопанинът. Бихте могъл да ги отпратите.

— Да. Но тримата ловци са твърде умни. Ще се направят, че си тръгват, пък ще залегнат нейде наблизо в засада. Така ще се получи обсада и в крайна сметка все пак ще ви пипнат.

— Какво ще ме посъветвате?

— В скривалището! Бързо, живо!

— Няма ли да ме издадете?

— И през ум не ми минава!

Но Уолкър не му вярваше. Той измъкна още две златни монети и ги тикна в ръката му.

— Ако не ме открият — прошушна, — ще получите още пет.

— Бързо вътре!

— Хола! Отваряйте! — прозвуча отвън гласът на Уил Паркър.

За няколко мига Уолкър се напъха под оджака. Боми пристъпи към вратата.

— Кой е там?

— Клиенти.

— Колцина?

— Двама.

— Охо! — опипа почвата Боми. — Да не би пък трима!

Възникна пауза. Отвън се зашепна.

— Колко сме — поде наново Уил Паркър, — може да ти е все едно. Отваряй, човече!

— Кои сте всъщност?

— Проклет да си за твоето любопитство! Това ли е начинът да се разпитват честните люде? Искаме да изпием по глътка. Ясно?

— Влизайте тогава!

Боми избута резето. Тримата ловци влязоха — Сам Хоукинс видя, че планът му се разстройва и реши да действа според ситуацията.

Да влязат и да се огледат с един-единствен поглед, това, разбира се, беше едно и също. Тримата насядаха край една от масите и ролята на питащия бе предоставена на умния Сам.

— Дай ни по едно сутрешно питие, черньо! — разпореди дребосъкът. — Все ще ти се намери нещо, дето да стопли стомаха на един стар ловец, а?

— Ще стигне.

— Не се съмнявам. Тук има цяла пълна винарска изба. Той пристъпи до отворената дупка, после коленичи и даде вид, че иска да разгледа марките на шишетата, ала проучи с опитващи ръце четирите стени и дъното. Един знак уведоми спътниците, че не е открил нищо. Върна се на мястото си и посегна към чашата.

— Налей си и ти едно да се чукнеш с нас, черньо! Върви ли добре алъш-веришът?

— Горе-долу.

— Вижда се. На когото плащат със златни монети, няма причина да се оплаква от тежки времена.

Уолкър чу тези думи. Студена пот изби от всичките му пори. Боми също се изплаши. В бързината той бе забравил на масата последните две златни монети, които получи. Постара се да си придаде непринудена физиономия, чукна се със Сам и прибра парите в джоба.

— Щяхте да имате право, ако това беше днешният ми приход. Всеки ден две златни монети, би било много добре!