Читать «Дервишът» онлайн - страница 182

— Имал ли си днес вече гости?

— Да.

— И колко?

— Липсват няколко до сто.

— Вярваме ти и без да се кълнеш. Но далеч по-приятно би ни било, ако ни дадеш конкретен отговор. Смятахме, че ще срещнем при теб един добър наш познайник.

— Кой е той?

— Ти също вече си го видял. Името му е Уолкър или Хопкинс.

— Уолкър, Хопкинс? Никога не съм ги чувал тези имена тук, маса.

— Не си? Хм, да си оставил веднъж за миг колибата сама?

— Не.

— Не? Иначе бихме си помислили, че по време на отсъствието ти той се е вмъкнал вътре и се е скрил без твое знание.

— Това е невъзможно. Къде ли би се скрил тук човек?

— Под постелята там, да речем.

— Погледнете!

— Или под дърветата?

— В такъв случай ще си е избрал много неудобно място.

— Вярно, но ние все пак искаме да хвърлим едно око дали не е тъй.

Тримата ловци претършуваха шумата и вършините много внимателно, ала не откриха нищо. Черният ги наблюдаваше, изпълнен със страх. Какво ли пък да им текнеше мисълта да изследват и огнището? Но това той би могъл да предотврати.

Взе стиска съчки, хвърли ги на оджака, запали ги и излезе след това с едно гърне да напълни вода.

— Поврага! — изруга Дик. — Къде ли се е напъхал оня? Трябва да е тук!

Сам му направи знак.

— Та нали веднага ви казах, че той не е в Уилкинсфийлд. Нали би трябвало в такъв случай да намерим и кануто. Той е продължил да гребе надолу по реката. Сега само пропиляхме скъпоценно време и трябва да се разшаваме, за да го наваксаме. Влезе ли черният, плащаме и потегляме.

Боми дойде и закачи гърнето над огъня. Раздуха пламъците да предизвика силно пращене, та да не може да се чуе евентуално кашляне или кихане от страна на скрития. После се обърна радушно ухилен към Сам Хоукинс.

— Сега си грея грог. Надявам се, маса ще останат да пият едно с мен.

— Благодаря, задръж си помията, черньо! Ще сме радостни да оставим зад себе си окадената ти съборетина.

Сам пита за сметката и плати. После тримата ловци се отдалечиха по посока гората. Там спряха — от колибата вече не можеха да бъдат видени — зад храстите.

— Ти ни даде знак — каза Уил. — Значи и ти мислиш, че оня се крие вътре?

— Съвсем сигурно!

— Но къде?

— Дявол знае! Трябва да има някаква бърлога из съборетината. Ама пък земята беше така здраво утъпкана, че даже следа не можеше да се види. Главата си залагам, че златните монети бяха от Уолкър. Няма какво друго да се прави. Залягаме тук в засада. После Дяволът би трябвало да се набърка, за да не пипнем птицата.

Боми се бе загледал подире им и зарези след тях вратата. После пусна Уолкър да излезе от скривалището. Затворникът изглеждаше като мъртвец и едри капки пот блестяха по лицето му.

— Беше ужасно! — покашля се той. — Ако ме бяха открили, свършено беше с мен.

— Че чак толкова ли пък лошо сте се провинил?

— По-късно ще ви разкажа. Сега трябва да знам преди всичко къде се таят ония.

— Те си заминаха.

— Не го вярвам. Докато вие бяхте за вода, Сам Хоукинс каза високо, че възнамеряват да тръгнат веднага надолу по течението…

— Е, ами че това е много добре за вас!

— Напротив, много лошо! Познавам я аз тая лукава лисица Сам Хоукинс! Бих могъл да се закълна, че го каза само за да ме подведе. Те ще залегнат нейде близо до колибата в засада и ще чакат, докато се появя.