Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 70

— Тоя бумтеж ми е познат. Нали ти стреля, стари Тим?

— Yes.

— Ха така! Дай им да се разберат! Нека видим дали ще могат да ни доближат! Това за команчите ще е най-върховното чувство!

Изгърмяха още няколко изстрела, на които червенокожите отговориха с крясък. По него разбрах, че се отдалечиха. Бяха получили урок, от който си взеха бележка. И тогава из един път се озовах долу. Заварих само конете и един от двамата слуги на Джафар.

— Сам ли си тук? Къде са другите? — попитах.

— Тръгнаха — отвърна той. — Червенокожите дойдоха твърде близо и Джим Снафъл бе на мнение, че трябва да бъдат прогонени.

В този миг чух шумоленето на клони, приближиха крачки и Джим се появи.

— Избягаха — каза, без да ме вижда все още. — И навярно няма да се върнат веднага. — Ако само мастър Шетърхенд можеше да се върнеше скоро! От ония крясъци там горе не можеше много да се разбере. Звучеше почти като че ли…

Очите му се отправиха натам, където стоях. Той не довърши, приближи две крачки и после продължи:

— Zounds! Кой пък е тоя? Такъв дебелак като него…

— Той само изглежда толкова дебел — прекъснах го аз. — Всъщност сме двама, мастър Снафъл.

— Я гледай, ти ли си това, ти? — провикна се той зарадвано. — Слава Богу, че…

— Тихо, тихо! — предупредих го. — Ти крещиш, като че ли чак долу в Мексико трябва да те чуят. Нима не знаеш колко близо са до нас червенокожите?

— Близо? — ухили се онзи. — И през ум не им минава! Да-а, те бяха близо, ама вече не са. Видях ги със собствените си очи как побягнаха. Идваха ей така покрай подножието на планината, все един след друг. Искаха да образуват верига, за да те спипат. Само че ние ги разпиляхме.

— Успяхте ли?

— Yes, успяхме, и то как. Моят стар Тим е с другите по петите им. Аз обаче дойдох насам да те дочакам.

— Ако това е така, свършили сте добре работата си и аз ви дължа благодарност, дето ми смъкнахте червенокожите от врата. Ето ръката ми, мастър Снафъл. Убедих се, че мога да разчитам на вас.

— О, що се отнася до благодарността, тя изобщо не е нужна. Та нали вчера се забъркахме в една много опасна каша, от която ти ни измъкна. Но въпреки това… давай лапата! Казвам ти — да стисна ръката на Олд Шетърхенд, за мен е най-върховното чувство. А кой е мъжът на гърба ти?

— Свали го от мен! Нима не го разпозна по гласа? Та той ревеше достатъчно високо.

Джим поде пленника и когато развързах ласото, го сложи на земята. После го погледна в лицето и извика удивено:

— Zounds! Та това е То-кай-хун, старият дявол! Как го залови? Случайно навярно?

— Не, това ми беше целта.

— Невъзможно! Да не би да искаш да кажеш, че си тръгнал оттук с определеното намерение да задигнеш на червенокожите техния обичан вожд?

— Не е точно така. Тръгнах да измъкна мастър Джафар. Но не беше възможно, понеже бе зорко пазен. Тогава плених вожда, което е равносилно, защото да имаме него, е все едно да имаме мастър Джафар.

— Това отново е един майсторски номер от твоя страна!

— Този път не беше лесно… Но сега се налага да насочим вниманието си към други неща. Червенокожите ще са решени да освободят вожда си. През деня няма да посмеят да ни нападнат, понеже се страхуват от нас. Но през нощта може да им се удаде някоя дяволия. Индианците знаят по изстрелите къде се намираме. Ние сме се установили тук в периферията на равнината, при подножието на планината. Необходимо е само да образуват една верига, която се изнася в полукръг отляво на нас в равнината и отдясно отново се натъква на планината, за да бъдем обградени, и червенокожите ще могат…