Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 69

— Насам, воини на команчите! Тук съм! Мъкне ме на гърба си.

— Млъкни! — срязах го аз. — Говоря ти сериозно. Ако не кротуваш, ще ти забия ножа!

— Че забий го де! — отговори оня подигравателно. — А ще освободиш ли пленника, ако ме убиеш?

Продължи да крещи, като само от време на време правеше някоя пауза, за да си поеме дъх. При това положение действително щях да налетя в ръцете на неговите хора. Ето защо измъкнах ножа, опрях острието на гърлото му и заплаших:

— Не престанеш ли веднага, ще ти прережа гръкляна!

Колко много разчиташе червенокожият на моята човечност, доказа това, че макар да чувстваше острието на шията си, пак зарева:

— Тук съм, команчи! Насам трябва да дойдете!

Нещо трябваше да се промени. Неговите викове не само показваха на хората му къде се намирам, но и правеше възможно да чуя стъпките им, ако ме наближаха. За трети път ли трябваше да зашеметя вожда? Щеше да се наложи да го развържа, защото го носех на гърба, и да изгубя скъпоценно време. Затова посегнах значи с ножа през рамо, допрях върха в горната част на гърдите му и натиснах, но не дълбоко.

— Куче! — ревна онзи.

— Още една дума и острието ще потъне до дръжката в тялото ти!

Тогава старият се умири, а аз спрях за няколко мига да се ослушам. Нищо не се помръдваше. Но сега… да, ето, че до мен дойдоха неясни гласове, не от склона на планината, а от нейното подножие. Това ми издаде намерението на червенокожите. Изкачването им се бе видяло невъзможно, а гласът на техния вожд им беше издал, че се спускам с него надолу. При това положение бе необходимо само да чакат, докато сляза, и да ме заловят. Но те не знаеха мястото, на което това щеше да стане, затова бяха образували верига, която при моята поява бързо можеше да се съсредоточи. Оттам идваха и гласовете на команчите, които си подвикваха.

Сега зависеше дали индианците ще разтегнат редицата дотам, където лежаха скрити спътниците ми. Ако станеше така, положението можеше да стане опасно за мен. Защото не се знаеше дали на Снафълс ще се удаде, въпреки тяхната иначе разумност и енергия, да отблъснат враговете и прикрият спускането ми. Ето защо се страхувах много повече за тях отколкото за себе си. Сега бях изминал най-трудната част от пътя и слизането протичаше много по-бързо отколкото преди. След десет минути можех да бъда долу. Тогава внезапно прокънтя изстрел и един глас извика:

— Ето ти нещо за любопитството, червен мошенико! Сега знаеш кои сме!

Беше гласът на Джим Снафъл. Значи команчите бяха открили нашето скривалище. Ефектът последва веднага, защото първо неколцина червенокожи надигнаха вой, а сетне към тях се присъединиха и останалите. От това можеше да се разпознае дължината на образуваната от тях верига. След малко чух втори изстрел, и то отдалечен на голям отсек от мястото, където се бе разнесъл първият. Веднага след това прозвуча гласът на Джим: