Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 71

Думите ми бяха прекъснати от идването на Тим Снафъл.

— Чуй, стари Джим — каза той, — червените май… а, ето те и теб самият, мастър Поразяваща ръка! Кой лежи на земята?

— То-кай-хун — отговорих.

— Heigh-day! Ти ли го хвана?

— Да, да съобщиш нещо ли идваш?

— Yes, мастър Шетърхенд. Команчите май възнамеряват нещо ново.

— Защо мислиш така?

— Бавно се промъкват отвън по равнината.

— Чуваш ли, Джим, че имах право? Команчите започват да провеждат плана, за който говорих. Доведете бързо другите! Те трябва да дойдат тихо тук и да се приготвят за потегляне. Аз междувременно искам да им сложа юзда.

Взех карабината «Хенри» и тръгнах между храстите навън към откритата прерия. Там залегнах и запълзях по радиуса на полукръга, който по мое предположение индианците възнамеряваха да образуват. Когато сметнах, че съм стигнал достатъчно далеч, спрях и зачаках. Да, правилно, ето че се зададоха отляво — с приведена стойка, бавно, един след друг. Когато най-предният беше отдалечен само на четири крачки, дадох четири изстрела, но без да се целя по него или някой друг, и извиках:

— Назад! Тук е Олд Шетърхенд! Кой ще дръзне да продължи?

Прозвуча многогласен уплашен рев и червенокожите изчезнаха. Аз дадох няколко изстрела във въздуха, после станах и побързах обратно към нашето скривалище.

Сега там се бяха събрали всички спътници и Тим Снафъл попита:

— Ти стреля, сър. По кого?

— По червенокожите! Или си мислиш, че само съм си доставил удоволствието да сваля от небесата няколко звезди?

— Значи команчите действително са се промъкнали отвън?

— Да.

— И после?

— Побягнаха.

— В такъв случай можем да останем тук?

— Не, защото съм убеден, че ще повторят опита, само че на по-голямо разстояние оттук. И тъй, стягайте се и да се махаме!

Вождът беше чул всичко, което бе казано. Смятах, че нямам причина да го държа в тайна от него. Той не беше обелил нито дума, нито пък някакъв друг признак на живот бе дал. След като метнах пушките си през рамо и възседнах коня, накарах да ми го подадат и го взех пред мен върху животното. После потеглихме по равнината, докато достигнахме мястото, където при предишното ни присъствие бях разменил веднъж пленения вожд. Там слязохме, вързахме конете за колчета и насядахме по земята. Сега имах време да разкажа по какъв начин съм пленил вожда. Спътниците слушаха удивено. Още не бях свършил и откъм планината прозвуча многогласен вой.

— Това са червенокожите — каза Пъркинс. — Какво може да означава това красиво песнопение, мастър Шетърхенд?

— Отговорът е много прост. Макар прогонени от мен, те все пак са осъществили намерението си да ни нападнат. Обградили са скривалището ни и по даден сигнал всички наведнъж са нахлули в него.