Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 68

— Стой! Спрете и чуйте какво ще ви кажа!

Ослушах се, не се чуваше нищо. Те значи бяха замрели по местата си и аз продължих:

— Аз съм Олд Шетърхенд и отново плених То-кай-хун. Останете ли спокойно в бивака, нищо няма да му се случи. Качите ли се обаче горе, ще го намушкам. Аз искам да освободя пленения бледолик. Когато стане ден, ще чуете какво искам от вас и вашия вожд.

Дълбоката тишина продължи да цари долу още за кратко. Индианците мислеха. После чух един глас:

— Олд Шетърхенд не убива вързани пленници. Нека моите братя сторят каквото заповяда То-кай-хун!

— Уф, уф, уф, хиииии — отговориха му другите, като нададоха бойния вик, и аз чух, че хукнаха.

Положението, в което се намирах, не беше за завиждане. Вярно бе, аз нямах намерение да посегна на живота на вожда. Заплахата ми да го убия не бе имала успех. Неговите воини се изкачваха. Но да нося вожда и с този товар да се измъкна в тъмната нощ и при трудния терен, не беше дреболия. Е, да, ако всички бяха хукнали, изплъзването нямаше да ме затрудни. В този случай щях да се спусна пак с пленника от скалата, за да пребягам през изоставения бивак към равнината и в широка дъга да стигна до мястото, на което се намираха моите спътници. Колкото и дръзко да звучи това, щеше да е все пак безопасно. Но за съжаление някои от команчите бяха останали.

Пет-шест от тях се намираха край огъня при персиеца, за да го пазят още по-строго, а другите, може би повече от десет, стояха долу срещу скалата, отправили погледи нагоре към мен. Тук не можех да сляза.

И тъй, не ми оставаше нищо друго, освен да предприема опасното катерене. При това ръцете ми трябваше да са свободни, за да мога да си служа с тях. Бях принуден да нося вожда на гърба. Вързах го здраво. Когато това стана с помощта на ласото, пристъпих към оттеглянето, и то по пътя, който ме бе довел горе. Воят на индианците беше замлъкнал и аз не чувах нищо, освен шума, който причинявах самият, и който бе невъзможно да избегна. Колко често трябваше да се задържам за скалистите зъбери и дърветата, за да не се сгромоля долу! Тогава пращяха сухи клони, камъни се търкаляха в дълбината.

Червенокожите, които сега бяха толкова спокойни, можеха да го чуят. Те се изкачваха мълком нагоре, а вдиганият от мен шум показваше пътя. Единствената надежда, която имах, се крепеше на естеството на местността. Аз познавах пътя си, а на тях трябваше да е много по-трудно да преодолеят препятствията на непознатия терен. Така отивах по-нататък и по-нататък, вървейки ту изправен, ту пълзешком сред дърветата, ту изкатервайки канари или спускайки се по стръмни наклони, и всичко това с вожда на гърба.

За нещастие, устата на То-кай-хун не беше запушена. Сега съзнанието му се върна, почувствах го по движенията, които правеше. Но той не можеше да освободи ръцете и краката си. Можеше да движи нагоре-надолу крака, въпреки че бяха свързани наедно, като свиваше колене, и го правеше възможно по-енергично, за да ме блъска отзад в задколенните ямки. Тока значително затрудняваше катеренето ми, ала все пак напредвах. Сега пък му хрумна, че ще е по-добре да работи с уста вместо с крака, и той закрещя: