Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 72

— Само че птиците са излетели!

— Цяло щастие за нас, че е така. Команчите обаче са толкова вбесени, че вият.

Това вождът не можа да изслуша спокойно. Той изсъска към мен.

— Ти казваш, че вият от бяс. Аз обаче ти казвам, че ще завият от радост!

— Pshaw! — отговорих. — Техният вой е глупост, а твоите сегашни приказки са още по-глупави.

— Мълчи! Каквото То-кай-хун казва, никога не е глупаво. Той знае какво говори.

— А аз знам какво мислиш. Твоите воини си казват, че искам да те разменя за пленения бледолик и следователно на утрото трябва да говоря с тях. Поради това няма да се отдалеча много от вашия бивак. Те се питат сега къде ще остана, за да преговарям с тях, и отговорът, естествено, гласи: там, където той веднъж вече преговаря с нас. И тъй, те ще се възползват от нощта да опитат още едно нападение.

— Уф!

— Това обаче няма да им се удаде — продължих, — макар ти да залагаш тук цялата си надежда. Ако не хранеше тази надежда, щеше да се откажеш от заплахите си. Виждаш, че изявлението ти е една също такава щуротия, както преди малко воят на твоите воини.

С пълна преднамереност си послужих с двете слова «глупост» и «щуротия». То-кай-хун беше нарушил думата си и трябваше сега да бъде толкова дълбоко посрамен, колкото това отговаряше на моите разбирания. Той нищо не отговори и аз продължих:

— Ти изобщо не заслужаваш някой воин да говори с теб, защото оскверни калюмета и не запази обещания мир.

— За мен е свещен само моят калюмет, твоят обаче — не. Защо не пуши с моя? Поразяващата ръка е още по-глупав от хората, които поругава.

— Аз не постъпих глупаво и лековерно. Ако бях пушил твоята лула на мира, даденото обещание щеше да е за мен също така свещено, както ако го бях скрепил с моя калюмет. Твоето лукавство ми беше известно и аз казах на спътниците си какво кроиш, ала въпреки това не те принудих да си послужиш с твоята лула наместо с моята. Не го извърших, понеже знаех, че няма защо да се страхувам от теб. Ти си един червей пред мен, който мога всеки миг да смажа с крак.

— Какво ще стане тогава с бледоликия, който се намира при нас?

— Pshaw! Не разчитай много на това! Аз бих освободил този бял, дори и ти да не се намираше в наша власт.

Беше ми ясно, че червенокожите скоро щяха да се промъкнат пак към нас. Какво щяхме да сторим против това, вождът не биваше да види. Ето защо се извърнах и започнах тихо да се съвещавам със спътниците. Гъгнивците, Пъркинс, другите двама водачи и аз смятахме да се отправим срещу евентуалните съгледвачи, докато двамата слуги щяха да останат при вожда. Ние шестимата залегнахме и пропълзяхме напред известно разстояние. После им дадох указания да се установят така, че да лежат на приблизително четирийсет крачки един от друг и да образуват една права, перпендикулярна на посоката към планината, чиято среда заех самият аз в една още по-издадена напред позиция. На тази линия трябваше да се натъкнат съгледвачите, които щяха да бъдат изпратени да разузнаят.