Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 51

След тези думи си тръгна.

— Чу ли го, сър? — попита Джим. — Това звучеше точно като закана. Прати подире му бързо един куршум!

— Дори и през ум не ми минава! Аз му подарих живота и свободата и ще удържа думата си!

— Но дали той ще удържи своята!

— Това си е негова работа. Ние трябва преди всичко да се махнем възможно най-бързо от тук. И тъй, възсядайте!

— Накъде ще вървим?

— Най-напред да се махнем от очите на червенокожи-те.

Те посрещнаха вожда си със същото мълчание, с което преди туй бяха приели неговата заповед. И никой не се приготви, когато напуснахме терена, да ни последва. След кратко време ние се бяхме изгубили от очите им.

Аз бях поел, понеже така изискваше естеството на местността, в посока на запад и я спазвах, докато стана напълно тъмно и не можехме да бъдем видени, в случай че команчите все пак ни следваха по петите. Тогава спрях и казах:

— Сега трябва да решим най-напред накъде ще яздим. Мистър Джафар, ти се каниш да ходиш нагоре към Ню Мексико. Имаш ли предвид някакъв определен път?

— Да — отговори Пъркинс вместо запитания. — Ние искаме да се отправим от Бийвър Крийк към Хейдълстрейтс, ако знаеш мястото, сър.

— Бил съм вече там.

— Well. Но ние вече не се намираме при Бийвър Крийк и следователно не е така лесно да се ориентираме, още повече че сега е нощ.

— Що се отнася до това, няма защо да се безпокоите! Аз ще ви водя, докато можете по-нататък да се оправите сами.

— Докато се оправим сами, сър? Не по-нататък?

— Не. Аз трябва да се насоча на юг и ако вие познавате пътя си, няма да имате нужда повече от мен. Тогава Джафар се намери:

— Възможно е да се откажем някак си от познанията ти за местностите, но не и от теб. Помисли от каква опасност едва-що се отървахме и какви още ни очакват!

— Че тук има опасности, ти е било добре известно, мистър Джафар, и ти си се подготвил също както трябва. Имаш трима водачи и двама слуги и като прибавим Двамата Снафълс, ставате осем човека, които няма защо да се плашат. Аз се спускам сам от планините Гро Вантър, кажи-речи все през територии на вражески индианци, и не съм проявил страх.

— Е, да, ама ти, сър! Не би ли могъл да останеш с нас поне докато сме в безопасност от команчите?

— Хм-м! Аз всъщност нямам време.

— Въпреки това те моля. За теб аз съм само чужденец и ти няма да принесеш една такава жертва заради мен, но го стори за твоя хаджи Халеф Омар, чийто гост съм бил!

— Yes, стори го, сър — вмъкна Тим Снафъл, който иначе толкова малко говореше. — Мога да ти докажа, че ще ни бъдеш много необходим.

— Тъй ли? Е, ами докажи го тогава, стари Тим!

— Лесно е да го направя. Вземи тези шестима джентълмени: чужденеца, двамата му слуги и тримата скаути. Не попаднаха ли те в ръцете на червенокожите?

— Така е.

— Значи признаваш, че една помощ ще им е добре дошла?

— Та нали имат вас.

— Нас? Pshaw! Двамата Гъгнивци! Досега сме се хвалили, че сме оправни, но сега вече не бих желал да го твърдя. Не се ли промъкнахме ние като ученици в ръцете на червенокожите? Не сме ли пак ние същинските помагачи на тези шестима джентълмени? Без теб утре всички щяхме да бъдем измъчвани до смърт. Това е доказателството, че ние още задълго ще се нуждаем от теб. Имам ли право, или не?