Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 53

— Помислих.

— Но все пак взе своята лула. Защо?

— Защото той тъй или иначе нямаше да даде веднага своята, а щеше да започне някак си да го увърта. Така щеше да мине време и той щеше да постигне намерението си.

— Какво намерение?

— Да стане по-тъмно. Ние нямаше да имаме вече възможност да наблюдаваме хората му и те щяха да могат да приближат и да ни нападнат. Той щеше да спечели играта. За да предотвратя това, предпочетох изобщо да не му искам лулата.

— Но сега То-кай-хун няма да удържи думата си, а ще ни преследва.

— Много вероятно. Но няма да ни намери, защото ние ще яздим сега толкова далеч, че червенокожите утре сутрин няма да могат вече да различат нашата диря. Ние ще ги заблудим, като ги подмамим в погрешна посока. Хейзълстрейтс лежи западно оттук. Ние обаче ще яздим на юг, и то толкова далеч, докато намерим здрава почва, по която да извием на запад.

— Well! Това е хитро, сър! Команчите ще ни следват на юг и ще се придържат към тази посока. Така ще се отървем от тях. Застани начело и ни води където искаш! Не е добре да се задържаме по-дълго тук.

— Не е, трябва да се махаме. Индианците видяха, че се отдалечаваме на запад, и е възможно все пак да им хрумне идеята поне на известно разстояние да ни последват в тази посока.

— Да, и ние трябва да държим сметка за това, макар че нищо не могат да ни направят, понеже ще ги чуем още отдалеч.

Яздихме до полунощ на юг и едва тогава свърнахме под прав ъгъл на запад. Бях убеден, че ако червенокожите дойдеха някъде към единайсет часа в предиобеда на това място, нямаше вече да видят следите ни и следователно нямаше и да приемат, че сме бягали зигзагообразно като зайци. После продължихме още над час, докато ездачите дотолкова се умориха, че трябваше да спрем. Установихме се на бивак.

Мъжете още по път бяха изкоментирали без мое участие нашето последно приключение и следваше да се очаква, че бързо ще заспят. Аз определих само за вид последователността на стражата и поех първите два часа. Когато те изтекоха, не събудих следващия, а останах на поста си, додето денят настъпи. Тогава разбудих спящите, които ми бяха благодарни за тази малка жертва.

Джафар се беше снабдил богато с провизии, които бяха носени от едното товарно животно. То също беше попаднало в ръцете на команчите. Те бяха изяли една доста голяма част от припасите, но все пак беше останало нещо и то ни бе върнато. Та имахме значи какво да ядем и не се налагаше да губим време за лов, напротив, можехме след една кратка закуска веднага да потеглим.

Снощи бях яздил напред, без да участвам в разговора на другите. Не можех и да го следя, защото бе трябвало да насочвам заради тъмнината цялото си внимание върху местността, през която минавахме и към малкото звезди, които стояха по небето и ми служеха за пътеуказател. А и не се нуждаех да слушам какво си разправяха, понеже което сам не бях видял и чул, лесно можех да отгатна. Но тази заран, когато Пъркинс яздеше по едно време до мен, се възползвах от случая да го попитам:

— Вие вчера май забравихте какво ви бях поръчал толкова настойчиво, а именно да пазите добре вожда и да не позволявате да ви измамят с някоя хитрост.