Читать «То-кай-хун» онлайн - страница 49

То-кай-хун съзна, че заплахата ми е сериозна, и се подчини. Неговата съпротива все пак ни беше задържала и команчите бяха дошли значително по-близо.

— Те ей сега ще бъдат тук! — проплака Пъркинс.

— Напротив, те ей сега ще спрат — отвърнах. — Аз ще ги помоля най-учтиво.

Същевременно прицелих мечкоубиеца и изстрелях двете цеви. Два коня рухнаха и с тях ездачите им. Останалите червенокожи въпреки това продължиха да препускат. Тогава насочих карабината към тях и повалих с шест последователни изстрела също толкова коне. Индианците спряха и нададоха яростен вой. Аз се възползвах от случая да заредя отново и казах заплашително на То-кай-хун:

— Погледни слънцето, колко ниско стои вече! Веднага щом изчезне, ще те застрелям, ако дотогава не ми върнете пленените бледолики. Олд Шетърхенд никога не се кълне, но тези думи са като клетва. Не разчитай повече на моята снизходителност. Тя свърши.

Той ми се изхили с превъзходство от височината на коня и отвърна:

— Благоразумието ще ти го забрани. В твоите ръце аз съм един заложник, когото не бива да погубваш. Ти искаш да спасиш бледоликите и можеш да го сториш само докато съм в твоя власт. Та аз значи се изсмивам на заплахата ти.

Сега на свой ред му се ухилих в лицето и отвърнах:

— То-кай-хун се счита за умен и е убеден, че сега е победил с хитростта си Олд Шетърхенд. Но онова, което ти считаш за хитрина, е късогледство. Да, аз гледам на теб като на заложник, когото искам да разменя срещу бледоликите. Затова те подканих сега да осъществим размяната. Ти се противопоставяш и така сам си копаеш гроба. Свобода за свобода, живот за живот! Дадеш ли ми пленниците, ще те пусна. Не ми ли ги предадеш, значи искаш тяхната смърт. Само че тогава аз ще те застрелям. Тъй че не се пазари, ами използвай времето, защото тече. На слънцето му остават само още две длани ширина да залезе и тогава ще залезе също и твоят живот!

Вождът беше решил да стигне до края, защото продължи да чака, забил мрачен поглед в земята и без дума да обели, докато на слънцето му трябваше най-много минута да докосне хоризонта. Тогава Джафар вдигна пушката си и каза:

— Време е вече, мистър Шетърхенд. Кой ще стреля? Ти или аз?

— И двамата — отговорих.

— Не, и тримата — вметна Пъркинс. — Няма сами да се възползвате от възможността да освободите човечеството от тоя негодяй. Само дай знак, сър!

Подканата, при която той прицели пушката си към вожда, беше отправена към мен. Аз вдигнах карабината, насочих очи към слънцето и отговорих:

— Добре, съгласен съм. Целете се в главата му! Нека смъртта го споходи в слабия мозък. Сетне ще му смъкнем скалповия кичур и амулета и ще ги подхвърлим на прерийните вълци, та душата му да не може да се яви във Вечните ловни полета.

Когато То-кай-хун видя дулата на трите пушки насочени към челото му, остави съпротивата и извика:

— Не стреляйте! Готов съм да сторя каквото поискате.

— Викни на воините си да развържат пленниците и да ни ги пратят! — призовах го аз. — Преди туй обаче трябва да им бъде върнато всичко, което сте им отнели. Ако липсва дори най-дребният предмет, получаваш отредените ти куршуми.